Аз съм номер четири

Нямаме избор. Стигаме полето и очаквам всеки момент звярът да ни се нахвърли. Но нищо не се случва. Щом стигаме на четири метра от него, спираме. Стоим и се подпираме един на друг за опора.

Звярът е наполовина по-малък от предишния, но все пак е достатъчно голям да ни избие всичките, без да си дава много зор. Бледа, почти прозрачна кожа, опъната по изпъкнали ребра и възлести стави. Разнообразни розовеникави белези по лапите и хълбоците му. Бели, незрящи очи. Той премества тежестта си и се навежда, после люшва глава към земята, за да подуши това, което очите му не могат да видят. Усеща ни пред себе си. Изръмжава тихо. Не долавям и частица от гнева и злобата, които другите зверове излъчваха, никаква жажда за кръв и смърт. Има някаква нотка на страх, на тъга. Отварям се за него. Виждам картини на мъчение и глад. Виждам звяра, затворен тук на Земята за цял живот, влажна пещера, където почти не достига светлина. Нощем трепери, за да се стопли, постоянно му е студено и мокро. Виждам как могадорианците насъскват зверовете един срещу друг, насилват ги да се бият, за да се научат, за да станат по-силни и зли.

Анри ме пуска. Повече не мога да нося Бърни Косар. Поставям го внимателно на тревата в краката си. От няколко минути насам не усещам никакво движение у него и не знам дали още е жив. Правя крачка напред и падам на колене. Воините се разкрещяват около нас. Не разбирам езика им, но по тона им разбирам, че са нетърпеливи. Един замахва с меча си и едва не ме уцелва с кама, бяла светкавица, която профучава и разкъсва предницата на блузата ми. Оставам на колене и поглеждам нагоре към надвисналия над мен звяр. Изстрелват нещо, но то прелита над главите ни. Предупредителен изстрел, който трябва да подтикне звяра към действие. Той се разтреперва. Втора кама се стрелва по въздуха и го уцелва по лявата лапа. Той надига глава и изревава от болка.

Съжалявам, опитвам се да му кажа. Съжалявам за живота, който са те накарали да живееш. Постъпили са несправедливо с теб. Нито едно живо същество не заслужава подобно отношение. Накарали са те да изтърпиш ада, изтръгнали са те от планетата ти, за да се бориш във война, която не е твоя. Бит, измъчван и оставен да гладува. Вината за всичката болка и мъка, която си изтърпял, е тяхна. Ти и аз споделяме връзка. Тези чудовища навредиха и на двама ни.

С всичка сила се опитвам да му предам моите собствени картини, нещата, които аз съм видял и почувствал. Звярът не извръща поглед. Моите мисли до някаква степен стигат до него. Показвам му Лориен, безкрайния океан и гъстите гори, тревистите хълмове, гъмжащи от живот и енергия. Животни, които пият от студените сини води. Горд народ, удовлетворен, че ще изживее дните си в хармония. Показвам му ада, който последва, убийството на мъже, жени и деца. Могадорианците. Студенокръвни убийци. Жестоки убийци, унищожаващи всичко по пътя си заради своята безразсъдност и жалки вярвания. Унищожават дори собствената си планета. Къде свършва всичко това? Показвам му Сара, показвам му всяко чувство, което съм изпитал с нея. Щастие и блаженство, това усещам с нея. И това е болката, която изпитвам сега, защото трябва да се разделя с нея само и единствено заради тях. Помогни ми, казвам му. Помогни ми да спра убийствата и клането. Нека се бием заедно. Останало ми е толкова малко, но ако бъдеш с мен, аз ще бъда с теб.