Огнено жертвоприношение

— Смяташ, че е способен да се справя сам?

Помислих за секунда.

— Той има достатъчно опит със свръхестествени работи.

— Дочувам едно неизказано „но“ — пошегува се Долф.

Засмях се.

— Страшно дълго сме работили заедно. Да, но той не е стрелец. И не мисля, че това ще се промени.

— Много от добрите ченгета не са стрелци, Анита.

— Ченгето може да изкара на служба двайсет и пет години и нито веднъж да не извади пистолета си от кобура. За екзекуторите на вампири подобен лукс е невъзможен. Ние отиваме на работа с намерението да убиваме. И онези, които отиваме да убием, го знаят.

— Ако имаш само един чук, Анита, всеки проблем започва да ти прилича на гвоздей.

— И аз съм чела Массад Аюб9. И не решавам всички проблеми с пистолета.

— Разбира се, Анита. Ще се обадя на Лари.

Прииска ми се да кажа: „Пази го“, но си замълчах.

Долф нямаше да го изпрати на сигурна смърт, а Лари не е малък. Той си беше извоювал правото да поема рискове като всеки друг. Ала при мисълта, че днес той щеше да работи без моята подкрепа, ми се свиваше гърлото. На това му се вика „да се пуснеш от полата на майка си“. Но се усеща повече като ампутиране на част от тялото.

Изведнъж си спомних с какво беше толкова важна днешната дата.

— Денят на прочистването! — казах аз.

— Какво? — попита Долф.

— В учебниците по история е Ден на прочистването. Вампирите го наричат „Инферно“. Преди двеста години обединените сили на армията и Църквата в Германия, Англия, всъщност почти във всички европейски страни, освен Франция, за един ден изгорили всички вампири и всички заподозрени в симпатии към вампирите. Разрушенията били страшни, много невинни хора загинали в пламъците, но огънят постигнал целта си и в Европа останали много по-малко вампири.

— Защо Франция не се присъединила към другите страни?

— Някои историци считат, че кралят на Франция е имал любовница вампир. Френските революционери пропагандирали, че цялата аристокрация е съставена от вампири, нещо, което, разбира се, не било вярно. Някои са на мнение, че тъкмо по тази причина гилотината била толкова популярна. Тя убива както живите, така и неумрелите.

Някъде по средата на тази мини лекция си дадох сметка, че мога да попитам Жан-Клод. Не беше изключено да е пропуснал нещо от Френската революция, но не много. Доколкото знаех, той беше избягал от Революцията, емигрирайки в тази страна. Защо не се бях сетила да го попитам? Защото все още ми се струваше абсурдно това, че мъжът, с когото спях, беше почти с триста години по-възрастен от мен. Ето ви пропаст между поколенията и не ме съдете, че по отношение на някои неща се стараех да бъда колкото се може по-нормална. Да питаш любовника си за събития, случили се, когато са били живи Джордж Вашингтон и Томас Джеферсън, определено не беше нормално.

— Анита, добре ли си?

— Извинявай, Долф. Замислих се.

— Трябва ли да знам за какво?

— Вероятно не.

Той изостави тази тема. Само преди няколко месеца Долф би ме притискал да говоря, докато реши, че съм му разказала всичко докрай. Но ако искахме и занапред да останем сътрудници, да не кажа приятели, най-добре би било някои неща да остават неизказани. Нашите отношения не биха понесли пълната откровеност. Винаги е било така, но мисля, че Долф го беше разбрал неотдавна.