Колекционерът на пеперуди
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Колекционерът на пеперуди». Краткое содержание книги:
— Как върви подготовката за митинга следващата неделя?
— Страхотно. Изглежда, че ще успеем да съберем петдесет хиляди чернокожи към обяд в парка. А сега се разкарай, Али, остави ме да си пиша речта.
Уесли-Али се разкара, както му наредиха, към Единайсета улица, за да разпространи вестта, че Мохамед ел Неср ще държи реч следващата неделя в парка на Холоуман. Не само че всички трябва да дойдат, ами да убедят и приятелите, и съседите си да дойдат. Мохамед беше прекрасен и харизматичен оратор, въодушевяваше последователите си и си струваше човек да го послуша. Елате, за да чуете как белият човек е прекарал тотално чернокожите. Никое черно момиче не е в безопасност, но Мохамед ел Неср има всички отговори.
Колко жалко, помисли си Уесли-Али в дъното на вечно заетия си мозък, че нито един бял няма да се сети да стреля по Мохамед ел Неср. Какъв мъченик щеше да излезе от него! Но това беше заспалият стар Кънетикът, а не Югът или Западът. Нямаше неонацисти, Ку Клукс Клан, нямаше дори обикновени бели шовинисти. Един от първите тринайсет щата, раят на свободното слово.
Каквото и да си мислеше Уесли-Али, Кармайн знаеше, че в Кънетикът има неонацисти, Ку Клукс Клан и бели шовинисти. Знаеше, че повечето от тях са такива само на думи, а дума дупка не прави. Но всеки, който мразеше чернокожите, беше под наблюдение, защото Кармайн искаше да е сигурен, че никой няма да извади оръжие срещу Мохамед ел Неср в неделя следобед. Докато Мохамед подготвяше митинга, Кармайн се подготвяше да го защити, планираше къде ще са снайперистите на полицията, колко цивилни може да отдели да охраняват митинга срещу белите. Няма да позволи Мохамед ел Неср да бъде застигнат от куршум и да се превърне в мъченик.
Но в нощта срещу неделя пак заваля сняг, изви се такава февруарска буря, че натрупа половин метър сняг за една нощ. Силен вятър понижи температурата под нулата и направи митинга в парка невъзможен. Зимата пак ги спаси.
Така че днес Кармайн беше свободен да поеме по шосе 133 и да се види дали госпожа Елиза Смит си у дома. Там беше.
— Момчетата отидоха на училище много разочаровани. Ако снегът беше изчакал до снощи, днес нямаше да са на училище.
— Съжалявам за тях, но за мен това е добра новина, госпожо Смит.
— Митингът на чернокожите в парка?
— Точно така.
— Бог обича мира — каза тя простичко.
— Тогава защо Той не ни прати повече? — попита ветеранът от армията и от полицията.
— Защото, като ни е създал, Той се е преместил някъде другаде в безкрайната вселена. Може би наистина сме негово творение и ни е сложил някакъв чарк, който да ни кара да обичаме мира, но после този чарк се износил и сега е прекалено късно за Бог да се връща.
— Интересна теория — отбеляза той.
— Правя сладкиши пеперуди — каза Елиза и го поведе към изкуствено състарената си кухня. — Какво ще кажете да направя кана свежо кафе и да ви почерпя?
Кармайн разбра, че сладкишите пеперуди са малки жълти кексчета, на които Елиза беше отрязала горната част и ги бе запълнила със сладък бит крем, след това беше разрязала капака на две и беше поставила двете половини върху крема, така че да приличат на дебели пеперудени крила. Освен това бяха вкусни.
— Махнете ги, моля ви — каза той, след като излапа четири. — Ако не го направите, ще ги изям всичките.
— Добре — съгласи се тя и ги занесе на кухненския плот. После седна. — Е, какво ви води насам, лейтенант?
— Дездемона Дюпре. Тя ми каза, че трябва да говоря с вас за хората в „Хъг“, защото вие най-добре ги познавате. Ще ми съдействате ли, или ще ме изгоните?
— Преди три месеца щях да ви изгоня, но сега нещата са различни. — Тя повъртя чашата си с кафе в ръце. — Знаете ли, че Боб няма да се върне в „Хъг“?
— Да. Изглежда, всички там го знаят.
— Това е трагедия, лейтенант. Той е съсипан. Винаги си е имал тъмна страна, знам за нея, откакто го познавам, а аз го познавам, откакто се помня.
— Какво имате предвид под тъмна страна, госпожо Смит?
— Дълбока депресия, бездънна яма, апатия. Нарича го „едно от моите състояния“. За първи път му се случи след смъртта на дъщеря ни, Нанси. Почина от левкемия.
— Много съжалявам.
— Ние също — каза тя и премигна, за да прогони сълзите. — Нанси беше най-голямата, почина на седем години. Сега щеше да е на шестнайсет.
— Имате ли нейна снимка?
— Стотици, но съм ги прибрала заради склонността на Боб да изпада в депресии. Изчакайте за момент. — Излезе и се върна със снимка на прекрасно момиченце, очевидно правена преди болестта да я изтощи. Къдрава руса коса, големи сини очи и тънките устни на майка си.