Докато смъртта ни раздели

И аз знаех от какво трябва да се страхувам. Знаех, че един човек стои и дърпа асансьора към себе си. Знаех, че този човек току-що беше убил — един път, а вероятно и два пъти. Знаех, че ще трябва да се опитам да изляза от асансьора, преди да е стигнал най-горе, ако не искам да бъда посрещнат от този човек. Трябваше да направя това не за да получа медал за добра служба.

Изведнъж тъмнината се разкъса. Кабината мина покрай продълговатия прозорец на вратата, от която се излизаше на десетия етаж. Всичко стана така бързо, че не успях да реагирам навреме. Асансьорът подскочи нагоре.

Единственият ми шанс беше да съм подготвен, когато преминавам покрай следващата врата. Единственият миг, в който можех да се измъкна от асансьора, беше, когато той се изравни с вратата и може да бъде отворен. Ако се намирахме само на няколко сантиметра под или над нивото на вратата, кабината си оставаше затворена.

Отидох до стената, където щеше да се появи вратата, и поставих дланите си да се търкат по стената, усетих как тя се измъква надолу покрай тях. Очаквах да докосна разграничението между стената и вратата.

Тук!

Долната част на вратата се появи, тракайки надолу от тавана, но на човека горе ситуацията му беше ясна и той увеличи скоростта, когато критичната точка се приближи. Правоъгълният удължен прозорец се показа, аз отчаяно опипвах вратата за механизма за отваряне, ръчката. Намерих я. Хванах я и в мига, когато смятах, че асансьорът стои на ниво с вратата, аз се хвърлих наляво и се опитах да дръпна вратата на асансьора с мен.

Тя леко се помръдна, но после отново се върна на мястото си. Това бе единственото, което се случи. Асансьорът продължи неуморно нагоре. Не бях успял.

Осени ме една мисъл. Етажите бяха дванайсет, но асансьорът се издигаше нагоре с още един етаж, до машинното отделение. Това ми даваше още един шанс, на дванайсетия етаж.

Пак се заложих пред стената, но този път само с едната си длан докосвах движещата се покрай мен стена. Другата държах готова на мястото, където предполагах, че ще се появи ръчката на вратата.

Тук!

Нова врата дойде тракаща надолу покрай стената и аз напрегнах мускулите си, закрепих подметките си на пода и на стените, гледах сляпо към мястото, където трябваше да се появи дългият тесен прозорец.

Прозорецът дойде доста надолу. Така асансьорът спря около десет сантиметра под вратата. Аз застинах от изненада. Опитах се да погледна навън към прозореца, изкривявайки врат. Той бе високо горе. Асансьорът страшно се затресе и за миг мина покрай вратата и продължи нагоре. Той ме беше измамил.

Стана ми ясно. Разбрах, че има само един изход. Аз трябваше да го срещна, независимо дали искам, или не искам това.