Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Видях, че Гюнар Воге е доста изнемощял след първата борба. Той тръгна с тежки крачки към мен, здраво стиснал пръта, сякаш бе единственото нещо на земята, което притежаваше. Така и беше, особено в този момент. Именно железният прът представляваше единствената точка, която разделяше мен и него от първа и втора футболна дивизия. Тя ни разделяше от живота и смъртта.
Изправих се на колене, а после и в цял ръст. Поклатих тежко глава.
— Не мога да разбера това — простенах. — Просто не го разбирам. Какво постигна? Какъв бе смисълът?
— Няма смисъл. Има само действие — изръмжа той срещу мен. — Просто стигаш до нулата — до мъртва точка, когато всичко около теб се успокоява и ти остава само действието.
— И хоп, идеалистът става фашист — чух аз собствения си тих глас.
Той не отговори, но предприе бърза атака напред, почти като каратист. Направи две крачки, стъпи здраво с двата си крака на асфалтираната хартия, вдигна пръта с двете си ръце и нанесе удар.
Вече бях в състояние да се движа, но за втори път опасното за живота желязо се удари в дясното ми рамо. За втори път почувствах ужасната болка, сякаш някой ме разцепи на две. Оставаше ми само една възможност да оживея, като използвам най-мръсните си трикове и хватки.
Атакувах го с ниско наведена глава, нанасяйки му удар с крак в слабините, а със здравата си лява ръка го цапардосах по ръката, която държеше железния прът. Улучих я точно над китката, пръстите й се отвориха от болка, а прътът излетя от дланта му, описа дъга във въздуха и потъна в мрака зад бетонния ръб на парапета. Ако някой случайно разхождаше кучето си долу, можеше да се върне вкъщи с хотдог на шиш или с пилон за знаме в главата.
Той нанесе удар с другата си ръка и уцели ухото ми. Нещо в него дрънна.
Влязохме в клинч. Под ръмящия дъжд и заедно със звездите и Людехорн, като единствени зрители, ние танцувахме рядък танц, удряхме по гърбовете си с уморени юмруци, опитвахме се да се хванем един друг за шиите и да си извадим взаимно очите с подутите пръсти.
Отново се разделихме, нанасяйки удари в празното пространство и отстъпвайки всеки назад. Аз паднах. Той тръгна, клатушкайки се, към мен. Останах да лежа.
Той спря и ме погледна. Очите му бяха стъклени и празни, подобно на замазани с емайл драскотини в мръсен мрамор. У него имаше нещо трескаво, той бе като обсебен. От единия ъгъл на устата му се стичаше кръв. На челото си имаше дълбока рана, а едната му ръка висеше безжизнена. Дишаше тежко. Все повече и повече ми приличаше на призрак.
Но аз знаех, че не изглеждам по-добре. Пък и лежах, докато той все още бе в състояние да се държи изправен.
— Но защо, Воге, защо? — изхриптях аз.
— Какво защо? — отвърна ми с метален глас.
— Защо ги уби?
Той изригна яростно!
— Онова змийче ли? То ме заплаши!
Гласът му спадна и едва го чувах:
— Помоли ме да се срещнем там горе. Каза, че знаел за Венке и мен, видял ме да ходя при нея. Знаел защо съм убил мъжа й. Пълна идиотщина и лудост, но ме заплаши. Казах: окей. Ще дойда горе, Юхан. Ще дойда сам, но без пари. Той искаше пари, разбираш ли? — Погледна ме почти умолително. После продължи: — Така се срещнахме. Врънкаше ме за пари. Но аз нямах намерение да му дам и пукнат грош. Тогава извади нож и ме заплаши. Аз, който… аз, който го бях защищавал, помагал, закрилял! Наистина исках да му помогна, Веум, а той извади срещу мен нож. Борихме се за ножа. Той… загуби. Искам да кажа, че не исках да стане така, но борбата беше жестока, всичко се разви бързо и докато се усетя, той падна мъртъв. Едва тогава разбрах… Това беше самозащита.
Процедих бавно през зъби:
— Самозащита? А когато уби Юнас Андресен, пак ли беше самозащита?
— Юнас Андресен? — Той ме погледна втрещен.
— Юнас Андресен! Не четеш ли вестници, човече? Не четеш ли поне как се казват онези, на които отнемаш живота?
— Значи ти нищо не си разбрал. Аз я обичам! И я обичам от единайсет години, Веум. След двата месеца през 1967 за мен съществуваше само тя. Нима бих могъл да й причиня болка? Нима бих могъл да я нараня? Нищо не знаеш за любовта, Веум, щом можеш да заявиш подобно нещо. Исках да я милвам по косата, да я целувам, да се любя с нея, но никога не бих убил този, когото тя обичаше. Защото тя го обичаше. Това беше най-отчайващото. Тя го обичаше също така безнадеждно и безсмислено, както аз обичах нея.
— И тогава ти дойде наум, че ако го отстраниш, то…
Воге направи пет-шест уморени крачки по асфалтирания покрив и ме ритна право в лицето с подметката си. Поех ритника, какъвто съм си услужлив. Тилът ми се удари в покрива, а в главата ми сякаш се втвърди новоизлят асфалт, отпечатал стъпките на немирни деца. Прехапах си езика и усетих как устата ми се напълни с топла кръв.