Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
След като мина покрай вратата, асансьорът спря. Стоях в тъмнината, в един ковчег от бетон и метал.
Нямаше защо да се чудя къде е спрял. Той събираше сили. Беше се изморил да тегли асансьора на тази отсечка. Но сега не ти остава много, убиецо. Не се предавай. Една нова жертва е на път, наточи ножа си.
Докато стоях в мрака, аз опипвах джобовете си, търсейки нещо, което бих могъл да използвам като оръжие. Единственото, което носех със себе си, беше джобното фенерче, но то едва ли щеше да ми е от голяма полза. Все пак добре, че го имах. Можеше да ми се отдаде възможност да го заслепя.
Бях сигурен, че е мъж. Една жена не би се справила така и не би оперирала с асансьора с такъв професионализъм. Една жена щеше да ме покани на кафе или на чашка, която наистина щеше да стане последната в живота ми. Една жена щеше да сипе нещо в нея или би ме прегърнала, за да забие нож в тила ми, но не би ме поканила на опасно за живота танго в мрака, с вход през асансьора…
И аз добре знаех кой е мъжът, дето ме очакваше…
Това даваше две сигурни карти в ръцете ми. Но те бяха и единствените. Останалите карти, ако разбира се, оживеех, ако успеех да задам въпросите си и ако в края на краищата успеех да осъществя повече неща за около един час, бяха все още несигурни. А сега нямаше и джокер в раздадената колода. Бяхме само аз и противникът.
Асансьорът отново се раздвижи.
— Застелете червения килим — обадих се аз с половин глас. — Клоунът излиза на манежа.
Никой не ми отговори, а мракът беше все така гъст. Очите ми още не се бяха нагодили към него. Едва забелязвах контурите на четирите ъгъла на кабината, която направи няколко неравномерни подскока нагоре, сякаш оня си играеше с мотора.
С какво ли щеше да ме посрещне за добре дошъл?
Ако имаше огнестрелно оръжие, аз нямах никакъв шанс. Той можеше да надупчи с рязана пушка целия асансьор за няколко секунди и аз нямаше да струвам след това нищо повече от няколко килограма кайма. Пък и така щях да изглеждам. Край на Варг Веум — от пръст си, на кайма ще станеш…
С леко прищракване асансьорът застана пред тринайсетата врата. Тринайсета врата, тринайсети етаж — звучи доста съдбоносно.
Дългият и тесен прозорец беше тъмен. Не виждах нищо.
Стоях и слушах собственото си напрегнато дишане, собственото си сърцебиене.
Нямах особен избор. Можех да отворя вратата с надежда да се хвърля навън в мрака и настрани, преди нещо да се е случило. Но мигът, в който щях да отворя вратата, би бил най-опасният. Щях да бъда напълно незащитен, а едната ми ръка заета. Можех да не я отварям и да чакам, докато я отворят отвън. Но това означаваше да седя в капан, без да мога да се движа.
Стоях и изчаках няколко секунди, които неусетно се превърнаха в минута, две…
Нервите ми не издържаха да чакам повече.
Хванах дръжката с лявата ръка, натиснах.
Направих движение напред, дръпнах вратата наляво, плътно прилепнал към нея, сякаш ми беше щит, а когато тя напълно се отвори, бързо скочих в мрака, затаил дъх.
50
Мракът се състоеше от мирис на машинно масло, твърди ръбове и още един човек. Мирисът на машинно масло ме удари в главата и аз се спънах в нещо твърдо и болезнено, което ме удари малко над коляното, изглежда, беше ръчката за механично издигане. Нещо твърдо, стърчащо надолу от тавана и приличащо на железен прът, ме удари с убийствена сила през дясното рамо. Ако ме бе улучило малко по-нагоре, щеше да разцепи черепа ми на две, и край.
Другият простена злобно, като чу, че аз продължавам да се движа опипом в мрака, докато не се блъснах в една стена и трябваше да спра. Можех да изкрещя от болка, но стиснах зъби. Усещах рамото си като разрязано на две, ръката под него бе изтръпнала и съвсем безчувствена. Гледах, напрягайки очи в тъмнината, но не виждах нищо.
Чух плътен напрегнат звук и бързи, почти тичащи крачки. След това нещо разби мазилката на стената почти до главата ми. Бетонът зад мен пропя.
Бяха две бомби. Но аз не можех да се оставя да бъда бомбардиран и нямах никакво желание да завърша живота си като разцепен на две грейпфрут. Нанесох сляп ритник в мрака. Улучих, но не достатъчно добре. Ударих неуспешно със здравата си лява ръка, но той вече се беше отдръпнал назад на безопасно разстояние в мрака.
Опитах се да се измъкна встрани, но под краката ми заскърца мазилка. Останах на мястото си.
Стояхме съвсем тихо в мрака и се дебнехме, опитвахме се да различим контурите си. Очите ме боляха. Дясната ми ръка отново се събуждаше за живот, но това беше изпълнено с болки раждане. След като чувството ми отново се върна в пръстите, открих, че продължавам да държа джобното фенерче в дланта си.