Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Напипах контакта, държейки фенерчето пред мен, във въздуха.
Не исках да светвам, преди да се убедя къде е той. Напрегнах слуха си до крайност. По-скоро предполагах, отколкото усещах дишането му, което идваше от другия край на помещението. Но аз не познавах пространството, не знаех какво има между нас. А оня по всяка вероятност го познаваше с подробности. Във всеки случай е бил тук и преди това и знаеше къде се намират машинариите на асансьора и къде се подаваше ръчката за механичното му издигане.
Трябваше да имам оръжие. Но не носех със себе си нищо друго, освен едно джобно фенерче, самия себе си и една ръка, която съвсем не бе годна за борба, въпреки че отново беше започнала да функционира. Рамото ме болеше и започвах да се страхувам да не ми е счупена ключицата.
И ето че го чух!
Чух ясно как той премести тежестта си в мрака и предположих, че се подготвя за ново нападение.
И то започна веднага. Насочих фенерчето по шума и светнах. Той премина в нападение.
Светлинният лъч го улучи право в лицето и то стана бледо, изкривено и призрачно. Идваше срещу мен с вдигнат над главата си железен прът, който можеше да бъде смъртоносен. Наведох се и го цапнах в корема. Улучих токата на колана му и тя разкъса челото ми на едно място. Той се сви, падайки върху мен, но задържа железния прът. Удари ме по вътрешната страна на пищяла така силно, че изкрещях от болка. Задушен от ярост или от паника, аз се изправих в пълен ръст, държейки с две ръце единия му крак, и го блъснах в стената. Чух, че той се удари странично, че изпусна пръта и падна на пода, а след няколко секунди изпълзя, драскайки по стената и бягайки навътре като изплашен плъх.
Отново стана тихо. Почти. Чувах тежкото му учестено дишане, чувах и собствените си стенания от болка. Прилоша ми.
Но той беше изтървал железния прът, а може би аз бях в по-добра форма от него. Трябваше да го намеря.
Беше много тъмно, а аз загубих джобното фенерче. Направих няколко крачки напред в тъмното, напипах стената, преместих се по нея настрани в посоката, в която той беше избягал.
Настъпих единия му крак. Той го изви и ме ритна. Улучи ме в коляното, но аз не паднах. Въпреки това загубих равновесие, а в същото време той скочи и се изправи. Нещо твърдо и костеливо ме удари в лицето. Беше ме улучил добре и аз се завъртях, пред очите ми изскочиха падащи звезди и излитащи фойерверки, в мен се забиваха ракети и сателити…
Лежах на пода, унесен. Може би дори бях спал няколко секунди. Сънувах, че той търси железния си прът в мрака, спомням си, че си помислих: „Ти трябва да се събудиш, грейпфрут, трябва да се събудиш!“
И аз се събудих навреме. Несъзнателно се претърколих настрана. Той диво изруга, когато прътът срещна бетонния под, където бях лежал. Вече беше върху мен. Желязната щанга натисна гърдите ми и аз се свих в безмилостен страх, навих се около самия себе си, за да се защитя. Той удари отново, по едната ми ръка, после по гърба, после близо до главата. Изпънах цялото си тяло и се хвърлих отново в тъмнината. Ударих се в нещо твърдо и метално. Можеше да бъде машинерията или една врата. Той дишаше тежко зад мен и размахваше пръта. Търсех в панически страх дръжката, ако това наистина бе врата. Да, беше. Напипах дръжката и я дръпнах към себе си. Претърколих се навън, подготвен да падна надолу по бетонна стълба. Но там нямаше стълба, а голям черен отвор, високо над който светеха звезди. Струя чист въздух, лъхащ на дъжд, освежи лицето ми.
Оказа се, че съм на покрива. Плосък, покрит с асфалтирана хартия, хлъзгав от тихия дъжд. Направих само две крачки, след което краката ми се огънаха и аз паднах върху покрива. Видях как Гюнар Воге идва след мен с железния прът в ръка. Черепът му блестеше, къдравата му коса покрай ушите беше разрошена, лицето му напомняше на стиснат юмрук, който никога нямаше да се разтвори. Той съвсем не приличаше на идеалиста — младежки ръководител, когото бях срещал преди. Сега ми напомняше само за смъртта. За най-страшната смърт от всички — моята. Няколко секунди всичко беше тихо. Огледах се. Покривът беше плосък. Само асансьорната шахта и няколко отдушника стърчаха отгоре. Около целия покрив имаше петдесет сантиметра висок кант, достатъчно висок, та човек да не се претърколи надолу, поемайки дългия път до асфалта пред блока. Но не беше достатъчен да запази човек, ако някой друг го бутне надолу.