Разкритието на древния ръкопис

– Какви библиотеки? – беше ми трудно да гледам към него, хипнотизирана от блестящия зимен ден зад рамото му. Колко пъти бях седяла в тази снежна градина, обкръжена от заслепяващи ледени скулптури и замръзнали фонтани, докато го чаках?

Огън за неговия лед. Лед за нейния пламък.

Обичах това крило. Докато се взирах навън през прозореца, наложницата внезапно се появи там, но беше неясна по краищата, малко мъглива, частично осъзнат спомен.

Тя седеше на каменна пейка в червена като кръв рокля и с диаманти, през които виждах снега и заледените клони. Светлината беше странна, сякаш всичко, освен нея, беше нарисувано в полутонове.

Трепнах. Четвъртият Ънсийли принц, Война/Крус тъкмо се беше появил. Той също беше полупрозрачен, остатък от отдавна отминало време. На китката му блестеше широка сребърна гривна, а около врата му имаше амулет, много различен от този, който Даррок беше носил.

Гледах с учудване как наложницата се изправи и го посрещна с целувка по двете мраморнобели бузи. Имаше привързаност между тях. Някога, много отдавна, красивата жена от сънищата ми не се е страхувала от него. Какво се беше променило? Принцът с гарванови грила носеше сребърен поднос, върху който стоеше една чаена чаша и изящна черна роза. Тя му се засмя, но очите ù бяха тъжни.

Още от отварите му, с които да ме промени?

Война/Крус промърмори нещо, което не успях да схвана.

Тя прие чашата.

Може би не искам неговото спасение.

Но все пак пи, докато не изпразни чашата.

– Кралят пазел всичките си бележки и дневниците от експериментите си в Белия палат, за да не може неговият Мрачен двор да открадне знанието му – гласът на Баронс ме изтръгна.

Примигнах и споменът изчезна.

– Със сигурност знаеш много за краля – щях да кажа още, но внезапно се почувствах сякаш ластик, прикачен към пъпа ми се беше свил, отхвърляйки ме към другия край. Бях отишла твърде далеч, нямаше ме твърде дълго.

Без повече думи се обърнах и побягнах по коридора, далеч от Баронс. Изчезнало беше желанието да се карам с него. Бях призована. Всяка фибра в съществото ми беше привлечена по същия начин, както и предишния път, когато бях тук.

– Къде отиваш? По-бавно! – извика той след мен.

Не можех да забавя, дори да исках, а не исках. Бях дошла тук неслучайно, а причината беше там, накъдето бях притегляна. Черните подове на Ънсийли краля ме зовяха. Исках да бъда отново в този будоар. Исках да го видя този път, да видя лицето на краля. Ако приемехме, че има лице.

Подминах розов мрамор, плъзгах се по бронзови подове, втурвах се през тюркоазени коридори и прелитах през коридори от жълто, докато не усетих знойния жар на пурпурните крила. Усещах Баронс зад мен. Той можеше да ме хване, ако искаше. Беше бърз колкото Дани, колкото всичките му мъже. Но ме остави да тичам и ме последва.

Защо? Защото подозираше същите неща като мен? Защото искаше всичко да излезе наяве? Сърцето ми туптеше от страх и очакване тази история най-после да свърши и да разбера какво съм, какво е той.