Разкритието на древния ръкопис

Доверявах на всеки от тях толкова, колкото беше необходимо, за да ги държа на разстояние от себе си.

– От деня, в който пристигнах в Дъблин, всички се опитват да ме принудят да избера страна. Няма! Няма да избера някой пред другите. Ще направим това заедно или изобщо няма да го правим. И когато го направим, искам шийте зрящите да гледат, за да може, ако нещо отново тръгне на зле в бъдеще, да знаят как да го спрат.

– Твърде много хора са замесени – каза той рязко.

Свих рамене.

– Тогава доведи от твоите Сийли, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре!

Благоуханният ден внезапно захладня. Той беше силно подразнен. Но не ми пукаше. Чувствах, че най-после имаме солиден план, който може да подейства. Имахме камъните и пророчеството, трябваше ни само Крисчън. Отказвах да се тревожа какво щяхме да правим, след като Книгата бъде обезопасена, и дали да бъде позволено на кралицата да я прочете. Можех да се справям само с едно привидно непреодолимо препятствие наведнъж, а и нямах представа как щяхме да открием Крисчън в Сребрата. Жалко, че Баронс не беше белязал и него.

Имах още един въпрос. Той ме гризеше през цялото време, докато говорехме. Чувствах, че има нещо, което трябва да разбера за себе си, истина, която щеше да хвърли светлина върху сънищата, които сънувах цял живот.

– В’лане, как изглеждаше Крус?

Той вдигна рамо и го остави да падне, после скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето.

– Като другите Ънсийли принцове.

– Ти каза, че те ставали все по-добри, когато кралят ги е правил. Беше ли Крус различен по някакъв начин?

– Защо питаш?

– Просто нещо, което една от шийте зрящите каза – излъгах.

– Кога планираш да се опиташ да изпълниш условията на пророчеството?

– В мига, в който съберем всички Келтърови заедно и открием Книгата.

Той ме погледна.

– Значи скоро – промърмори. – Ще бъде много скоро.

Кимнах.

– Трябва да е възможно най-скоро. Боя се за кралицата.

– Попитах те за Крус – напомних му.

– Толкова много въпроси за един незначителен принц, който е спрял да съществува преди стотици хиляди години.

– И? – беше ли това сприхавост в гласа му?

– Ако той не беше мъртъв, можеше да изпитам... какво беше това, което ви движи толкова често? Ах, сетих се. Ревност.

– Угоди ми!

След един дълъг миг той изпусна още една от съвършено имитираните човешки въздишки.

– Според историите ни Крус бил най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да го разбере. Невероятна загуба на съвършенство е никога да не можеш да спреш поглед на такъв като него. Торквата на неговата кралска линия била изпъстрена със сребро, а ликът му излъчвал чисто злато. Но, подозирам, причината кралят да изпитва такава близост с него, преди да си позволи любовта му към една смъртна да унищожи всичко, което можели да бъдат, е в това, че Крус бил единственият от децата на краля, който приличал на своя създател. Като самия крал Крус имал величествени черни крила.