Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Внезапно Баронс се изравни с мен. Погледнах към него, а той ми отвърна с поглед, който беше равни части ярост и похот. Беше време да преодолее яростта. Започваше да ме вбесява. Аз имах не по-малко основания да бъда бясна на него.
– Не съм правила секс с Даррок – отново бях бясна, горях от желание за физически контакт. – Не че ти дължа обяснение. Ти никога не ми обясняваш. Но дори да бях, дори да бях предателката, която си решен да вярваш, че съм, той е мъртъв, така че, според философията на Баронс, на кого му пука? Ето ме тук, отново с теб. Действията говорят, нали? Ти получи действията, които искаше. ОС детектор отново под контрол, стегнато привързан. Защо не ме поведеш с нашийника? Не те ли прави това най-щастлив? Баф-баф! – излаях подигравателно, кипнала вътрешно.
– Не си ме чукала, откато беше При-я. Ето ти едно действие! Казва почти всичко, което има за казване.
Изгаряше го. Добре. Изгаряше и мен.
– Това някакво състезание ли е? Даррок е бил изчукан, а ти не? Това ли е единствената причина да си бесен? – какво мислеше той, че говори това? Че бих го докоснала само ако умирах за секс? Или алтернативата беше да умра като безмозъчно животно?
– Не би могла да разбереш.
– Опитай! – ако поне веднъж признаеше едно малко чувство към мен, можеше аз да призная някое към него.
– Не ме притискай, госпожице Лейн! Мястото ми влияе. Да не искаш звяра в ръцете си?
Погледнах го. Очите му искряха в червено и той дишаше тежко, но не от изтощение. Познавах го. Той можеше да тича с часове.
– Ти ме искаш, Джерико. Признай го! Много повече отколкото веднъж или два пъти. Влязла съм под кожата ти. Мислиш за мен през цялото време. Държа те буден през нощта. Давай, кажи го!
– Да ти го начукам, госпожице Лейн!
– Това ли е твоят начин да го кажеш?
– Това е моят начин да кажа „порасни, малко момиченце“!
Забуксувах в опит да спра, плъзгайки се по черния мраморен под. В мига, в който аз спрях да тичам, той също спря, сякаш бяхме вързани с едно и също въже.
– Ако аз съм малко момиченце, тогава значи ти си сериозно извратен.
Нещата, които правихме заедно... – хвърлих му живописно напомняне с очи.
О, значи най-после си готова да говориш за тях? – присмя се тъмният му поглед. – Може би аз не искам сега.
Много жалко! Винаги ми хвърляш в лицето твоите напомняния. Би било честно да мога да отвърна със същото. Но със сигурност момиченцето в онова легло не беше малко, Джерико. Нито е малко момиченцето, с което си се захванал сега.
Мушнах пръст в гърдите му.
– Ти умря пред очите ми и ме остави да вярвам, че си мъртъв, копеле такова!
Имах чувството, че съм разкъсана надве. Придърпвана към будоара от съдбата и закована на място от нуждата да изразя недоволството си.
Той отблъсна пръста ми.
– Мислиш ли, че за мен беше забавно?
– За мен беше непоносимо да те гледам как умираш!
– За мен беше непоносимо да го направя. Боли всеки проклет път.
– Аз скърбях! – извиках. – Чувствах се виновна...
– Вината не е скръб – отряза ме той.
– И изгубена...
– Намери си шибана карта! Да си изгубена също не е скръб.
– И... и... и... – гласът ми се пречупи. Нямаше начин да му кажа всички неща, които наистина изпитвах. Като да унищожа света заради него.
– И какво? Какво изпита?
– Вина – извиках. Ударих го силно.
Той ме блъсна и аз се препънах назад към стената.
Блъснах го обратно.
– И изгубена.
– Не ми казвай, че си ме оплаквала, когато всъщност си била вбесена за кашата, в която си се натикала. Аз умрях, а ти си се самосъжалявала. Нищо повече – погледът му пробяга по устните ми. Разбрах. Отново ми беше бесен и отново беше напълно готов да прави секс с мен. Главоблъсканицата, която беше Баронс. Очевидно, когато бях замесена аз, за него беше невъзможно да изпитва нещо без да се ядоса. Дали ядът го караше да иска да прави секс с мен? Или просто винаги искаше да прави секс с мен и това го ядосваше толкова?
– Скърбях повече от това. Не знаеш нищо за мен.
– И е трябвало да се чувстваш виновна.
– Ти също!
– Вината е излишна. Живей, госпожице Лейн!
– О! Госпожице Лейн! Госпожица шибана Лейн! Ето го отново! Казваш ми, да се чувствам виновна, после ми казваш, че е излишно. Реши най-после! И не ми казвай да живея! Точно това правех и за това ти си вбесен. Аз продължих.