Разкритието на древния ръкопис

Трябваше само да притисна и да вляза, да последвам тухления тунел до стаята с десетте огледала и да мина през четвъртото отляво, за да се върна в Белия палат. Трябваше да побързам, защото времето в Сребрата минаваше различно. Просто щях да се огледам набързо. Да видя дали има нещо, което съм пропуснала предишния път.

– Като например портрет, на който вървя ръка за ръка с Ънсийли краля, висящ на някоя стена – промърморих.

Затворих очи. Ето това беше. Бях изказала страха си на глас. Сега трябваше да се справя с него. Изглежда, това беше единственото, което обясняваше всички неща, които не се връзваха.

Нана ме беше нарекла Алина.

Риодан каза, че Айла е имала само едно дете (което Роуина потвърди, освен ако не лъжеше) и е умряла скоро след като Книгата е напуснала затвора си. Не е имало по-късно за жената, която исках да повярвам, че е моя майка.

Никой не знаеше кои са родителите ми.

Освен това съществуваше и чувството ми на двуполюсност за неща, които сякаш не можеха да излязат наяве, а оставаха точно под повърхността. Спомени от друг живот? Когато вървях из Белия палат с Даррок, всичко беше толкова познато. Бях разпознала доста предмети. Била съм там преди и не само в сънищата си.

Като говорим за сънища, как би могъл спящият ми ум да извика четвърти принц, който никога не съм виждала? Как бих могла да знам, че Крус е имал крила?

Можех да усетя Шинсар Дъб. Тя продължаваше да ме намира, обичаше да си играе с мен. Защо? Защото в по-ранно въплъщение, когато е била Ънсийли краля, а не книга с отхвърлено знание, тя ме е обичала? Дали я усещах, защото я бях обичала в нейното предишно въплъщение?

Зарових ръце в косата си и дръпнах, сякаш болката можеше да проясни мислите ми или може би да укрепи волята ми.

„Виж мен!“ – непрестанно казваше Баронс.

А наскоро: „Ако не можеш да се изправиш срещу истината за своята реалност, не можеш да я контролираш“.

Риодан беше прав. Аз бях непредвидима, но не по причините, които той смяташе.

Не знаех истината за моята реалност. И докато не я научех, бях непредвидима, бях нещо, което можеше да се обърне във всяка една посока. Въпросът, който ме държеше будна нощем, не беше дали шийте зрящите са каста на Ънсийли, или не. Това беше нещо дребно, в сравнение с моя проблем. Въпросът, който ми пречеше да спя, беше много по-тревожен.

Колкото и невъзможно да изглеждаше, се чудех дали аз не бях наложницата на краля. Превъплътена и върната към живот в ново тяло. Обречена на нечовешкия си любовник, предопределена за трагичен кръг на прераждане.

А точно какво бяха Баронс и неговите осмина? Моят злочест любовник, разделен в девет човешки съда? Това беше уникална мисъл. Нищо чудно, че наложницата беше намирала краля за ненаситен. Как би могла една жена да се справи с девет мъже?