Разкритието на древния ръкопис

Винаги трябваше първо да мина през стаята – половината бяла, половината черна, половината топла, половината студена. Но със скования си и ужасен от кошмарните неща, които следваха, детски ум, винаги забравях как е започнал сънят. Всичко винаги е било тук.

И винаги ми е било трудно да се принудя да мина през огромното черно Сребро, защото не исках нищо повече от това, да остана в топлата бяла половина на тази стая завинаги, да изгубя себе си в безкрайно повтарящите се сцени на нещо, което някога е било, но вече беше изгубено за мен и което не бих могла да имам отново никога, а скръбта... О, Боже! Никога не съм познавала истински скръбта! Скръбта вървеше по тези черни коридори и знаеше, че ще бъдат обитавани цяла вечност от духовете на любовниците, твърде глупави да вкусят времето, което са имали. Спомените дебнеха по тези коридори, а аз дебнех тези спомени като тъжен призрак.

И все пак не беше ли илюзията по-добра от нищо?

Можех да стоя тук и никога да не се наложи да призная, че съществуването ми е било напразно, че тази празнота беше целият ми живот – мечти, съблазън, илюзия.

Лъжи. Само лъжи.

Но тук можех да забравя.

Ела СЕГА!

– Мак! – Джерико ме разтърсваше. – Погледни ме!

Виждах го някъде далеч, през блестящи диаманти и призраци от минали времена. А зад него, през огледалото, виждах чудовищната тъмна форма на Ънсийли краля, сякаш хвърляше Джерико като своя сянка от другата страна, в бялата половина на стаята. Чудех се дали сянката на наложницата също е различна през Среброто на краля. Дали тя става като него в неговата половина? Огромна и достатъчно комплексна, за да се чифтосва с това, което беше кралят? Каква беше тя там, в благословения и утешителен свещен мрак? Каква бях аз?

– Мак! Съсредоточи се върху мен! Погледни ме, говори с мен!

Но не можех да погледна. Не можех да се съсредоточа, защото това, което беше зад огледалото, ме зовеше цял живот.

Знаех, че Среброто няма да ме убие. Знаех го без капка съмнение.

– Съжалявам! Трябва да вървя.

Ръцете му се стегнаха върху раменете ми и се опитаха да ме обърнат.

– Махни се от него, Мак! Остави го! Някои неща няма нужда да се знаят. Животът ти не е ли достатъчен такъв, какъвто е?

Засмях се. Мъжът, който винаги настояваше да виждам нещата такива, каквито са, сега настояваше да се скрия? На килима зад него наложницата също се засмя. Главата ù се изви, брадичката ù се повдигна, сякаш я целуваше невидим любовник.

Той трябваше да е кралят. Плъзнах длан по ръката му и сплетох пръсти с неговите.

– Ела с мен! – казах и затичах към Среброто.