Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
- От какво имате нужда? - попита Картър.
- От паспорти - отговори Габриел, отнемайки думата от Навот. - От онези паспорти, с които ще можем да влизаме в Дубай без предварителна виза.
- Какви точно?
- Американски, британски, канадски, австралийски.
- Защо канадски и австралийски? - поинтересува се Греъм Сиймор.
- Защото ще ни е необходим голям екип. Искам да съм ги разпрострял географски.
- А защо не използвате собствени фалшиви паспорти?
Този път отговори Шамрон:
- Защото ще ни костват прекалено много време и усилия. А ние предпочитаме да не ги пилеем за операция, която извършваме в името на американската справедливост.
Картър не успя да сдържи усмивката си при препратката към Джеймс Маккена.
- Ще ви набавим необходимите паспорти - каза той.
- И кредитни карти - добави Габриел. - Не дебитни. Искам истински кредитни карти от истински банки.
Картър и Греъм Сиймор кимнаха заедно.
- Друго? - попита Ейдриън.
- Географията на Дубай крие някои трудности - каза Навот. - Има само един вход и един изход.
- Летището - поясни Картър.
- Точно така - кимна Габриел. - Но ние не можем да се оставим да бъдем заложници на пътническите линии. Имаме нужда от собствен самолет, и то с американска регистрация.
- Ще ви дам един G-5.
- „Гълфстрийм“-ът не е достатъчно голям.
- А какъв искате?
Габриел му отговори. Картър вдигна поглед към тавана, сякаш изчисляваше как ще се отрази това изискване на оперативния бюджет.
- Сега сигурно ще ми кажете, че искате и американски екипаж.
- Да - отвърна Габриел. - Освен това ни трябват и оръжия.
- Марка и модел?
Алон уточни. Картър кимна.
- Ще ги внесем през посолството. С това всичко ли е уредено?
- Всичко, освен звездата на представлението - каза Г абриел.
- Ако съдим по гласа й на този запис, няма да имате никакви трудности да я убедите.
- Радвам се, че смятате така, защото тя заслужава да знае, че зад гърба си има американските власти. - Габриел направи пауза и добави: - Ние също.
- Обещах ви паспорти, пари, оръжия и „Боинг“ с американски екипаж. С какво още да засвидетелстваме своята подкрепа?
- Бих искал да разговарям с вашия шеф.
- С директора ли?
Габриел поклати глава отрицателно. Картър отиде до обезопасения телефон и набра номер.
Към десет часа вечерта кадилакът влезе в двора на Белия дом през портала откъм Петнайсета улица. Униформен служител на тайните служби на САЩ набързо прегледа документите на Габриел, а след това помоли шофьора да отбие встрани, за да може да бъдат подушени от Оскар - всеядната немска овчарка, която се бе опитала да отхапе парче от крака на Габриел при последното му посещение. Звярът не откри нищо подозрително в официалния автомобил на Картър, с изключение на дясната му предна гума, върху която надигна крак да уринира, преди да се върне в колибката си. Щом проверката приключи, автомобилът пое през лабиринта от подсилен бетон и стомана към паркинга, който се намираше в близост до Източната алея на комплекса. Картър и Киара останаха в колата, докато Габриел пое сам по алеята към президентската резиденция. Под навеса на Дипломатическия вход го очакваше висок елегантен мъж в тъмен костюм и бяла риза без вратовръзка. Поздравът му беше любезен, но сдържан - кратко ръкостискане, последвано от жест, с който го прикани да се разходят из най-строго охраняваните осемнайсет акра на земята. Габриел кимна и когато президентът на Съединените американски щати тръгна надясно към една стара магно-лия, Габриел пое след него.
Картър внимателно следеше с поглед двамата мъже, които вървяха по алеята - единият отривист и прецизен в движенията си, а другият - грациозен и с отпуснати крайници. Когато наближиха пътеката, водеща към Овалния кабинет, те внезапно спряха и в унисон се обърнаха с лице един към друг. Въпреки голямото разстояние и сумрака, Ейдриън можеше да познае, че разговорът им не е особено приятен. След малко очевидно стигнаха до съгласие, защото отново поеха покрай ниско окосената поляна и неголямото игрище, построено за децата на президента. После се изгубиха от поглед. Професионалният инстинкт на Картър му подсказа да отбележи часа на своя обезопасен телефон „Моторола“. Същото стори и малко по-късно, когато президентът и Габриел отново се появиха. Този път ръцете на президента бяха в джобовете на панталона му, а той се бе навел леко напред, сякаш насреща му духаше силен вятър. Изглежда, говореше предимно Габриел. Той размахваше пръст във въздуха, като че стараейки се да подчертае някаква особено значима мисъл.