Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

Визата на Карл, разбира се, бе наред и, естествено, нямаше какво да декларира пред митническите власти, но именно това им се стори подозрително и бе изгубено много време за обяснения. На Карл се наложи да заяви направо на униформения контрольор, че самият той е полицай, а на цивилния контрольор каза нещо мъгливо, че “отива в шведското посолство”. Три пъти отваряха и претърсваха багажа му. След около час, преминал най-сетне през паспортния контрол, той излезе от летището и веднага бе атакуван от очакващите клиенти таксиметрови шофьори, като даде куфарчето си на онзи, който стигна пръв до него.

Пред главния вход на летището стояха два джипа, натъпкани до отказ с модерно облечени брадати и чернооки мъже с автоматични оръжия, леки картечници и дори противотанково оръдие. Това бе отряд от мюсюлманската полиция.

Предното стъкло на таксито — тъмнозелен старомоден “Мерцедес-190” — бе изпъстрено със следи от халосни патрони. Личната карта на шофьора съобщаваше, че се казва Ахмед еди-кой си, тоест бе мюсюлманин.

— Къде отиваме мистър, защото ходя само до западен Бейрут. Били ли сте преди тук?

— Да, макар и много отдавна. В шведското посолство. Доколкото си спомням, то е точно в западната част на Бейрут.;

Таксиметровият шофьор не отговори, защото точно в този момент преминаваха през първия от трите контролно-пропускателни пункта по пътя за Бейрут. Двама младежи с автоматични оръжия заповядаха да бъде отворен багажникът и попитаха Карл кой е, откъде е и къде отива, като го помолиха да си покаже паспорта, сякаш наистина искаха да го видят.

— Кажете им сега, че сте швед, защото сами попитаха. Така ще е по-бързо — обясни му таксиметровият шофьор.

— Защо? Нима е добре да си швед?

— Това е единствената страна, която не се е опитвала да влезе в Ливан, а това е добро. Когато сте бил тук, явно всичко е било иначе, а сега е very bad[85].

На следващия контролно-пропускателен пункт имаше полиция, въоръжена с американско оръжие, отбеляза за себе си Карл. Значи бе друга група.

— Швед — каза Карл и веднага получи разрешение да продължи пътя си.

Когато влязоха в града, всичко изглеждаше значително по-зле, отколкото Карл можеше да си представи, наблюдавайки дългогодишната война по новините. Някои квартали приличаха на кадри от времето на Втората световна война. Бяха разбити от американската, израелската или може би друзката[86] артилерия. Дори циментовите фасади на сградите в онези малко на брой квартали, които, сякаш войната бе повече или по-малко пощадила, бяха изпъстрени със ситни пробойни, сякаш всичките къщи в Бейрут боледуваха от заразна болест, причиняваща обриви.