Право на милосърдие
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #5
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-24-X
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Право на милосърдие». Краткое содержание книги:
Лайбръри Джърнъл
В ранния следобед Винсънт отиде на рожден ден на свое приятелче, а Франи заведе Ребека на среща с баба ѝ Ерин — майка на първия ѝ съпруг. Бяха се разбрали да си направят малък пикник на скалите край Лиджън ъф Онър. Къщата остана празна и никой не отговори на Греъм, който на два пъти се опита да осъществи връзка с Харди. Ядосан и уморен, самият Харди се прибра някъде около четири. Регистрираните обаждания на телефонния секретар само засилиха чувството му на гняв, най-вече към самия себе си…
Поредният ферибот току-що акостира на кея в Аламида. Наметнал якето си, Греъм седеше на един от пилоните за въжета, пуснал сака между краката си.
Сара се мотаеше из околните магазинчета и чакаше появата на адвоката, за да се прибере у дома. Това беше петият поред ферибот, идващ от отсрещната страна на залива, но Дизмъс Харди не се появи. Очевидно нямаше смисъл да го чакат повече. Що за адвокат си е намерил Греъм?, ядоса се тя докато крачеше обратно към пристана.
— Той е свестен — направи опит да я успокои Греъм. — Сигурно нещо се е случило…
— Какво може да му се случи?
— Може би е пристигнал с по-ранен ферибот и сме се разминали — сви рамене Греъм.
— Едва ли — троснато отвърна тя. — Седиш точно до мостчето, виждаш се отдалеч. Няма как да те пропусне.
Последната група пътници стъпи на мостчето. Четири двойки млади хора със зачервени от възбуда лица, облечени в спортни екипи и очевидно нетрезви.
Денят на Греъм и Сара изтече тук, на кея. Опитваха се да асимилират раздялата, да се подготвят за това, което ги чака. Напрежението им се усилваше при приближаването на всеки пореден ферибот. Къде е Харди? Какво ще стане с Греъм? С тях двамата? Всичко останало беше без значение.
Сега, застанали един до друг, те изведнъж си дадоха сметка какво виждат очите им.
— Господи, маратонът! — простена Сара. — Хубав ден сме избрали!
Греъм вдигна сака и се изправи.
— Времето ни май изтече — рече той.
— Сигурно е така — въздъхна Сара.
Тя повдигна въпроса точно когато бяха блокирани в средата на Бей бридж. След вчерашната среща с Крейг Айсинг непрекъснато мислеше за него. Реши, че ще е по-добре, ако нещата бъдат изяснени докрай.
— Твоят приятел Крейг Айсинг…
— Не ми е приятел — прекъсна я Греъм. — Плаща ми, за да играя и с това се изчерпват отношенията ни…
Тя се зарадва на тези думи, но въпросът не беше в това, дали Айсинг му е приятел, или не.
— Той каза, че баща ти е пренасял торби с пари. Не само за него, а и за други комарджии.
— Вярно е — кимна Греъм. — И какво от това?
— Не се ядосвай. Просто искам да разбера що за човек е бил Сал…
Но Греъм очевидно се засегна.
— Живееше на ръба на закона, Сара… Продаваше контрабандно уловена риба, пренасяше комарджийски пари. И какво от това? Ще го съдиш ли?
— Не исках да кажа, че…
— Искаше. Сал може и да не е бил примерен гражданин, но на никого не е сторил зло. В това отношение беше доста по-различен от първородния си син.
— В какъв смисъл?
— В смисъл че понякога човек играе честно, спазва всички правила, но пак го прецакват. И в крайна сметка губи вяра в свещените правила… — Гласът му леко се понижи: — Точно това правиш в момента и ти, Сара… Понякога правилата просто не действат. Как се постъпва в подобни случаи?
— Пак не ги нарушаваш — тръсна глава тя, а после, сякаш на себе си, добави: — Или пък, ако ги нарушиш и те хванат, безропотно си понасяш наказанието…
Той погледна лицето ѝ със здраво стиснати челюсти, докосна я по коляното и тихо промълви:
— Съжалявам, не трябваше да те въвличам във всичко това.
— Аз сама се въвлякох, Греъм — въздъхна тя. — Нямаше да съм тук, ако не го желаех. Добре зная, че хората постоянно нарушават установените правила, понякога съвсем оправдано. Исках просто да разбера дали тези куриерски функции на Сал не са свързани с убийството му…
— Той отдавна ги беше прекратил — въздъхна на свой ред Греъм.
— Колко отдавна?
— Не знам. Две години, може би и повече…
— Сигурен ли си?
— Да. Отказа се в момента, в който си даде сметка, че паметта му не е наред.
— Точно това исках да разбера.