Право на милосърдие

Прекосиха транзит и в пълно мълчание района на туристическите атракции, които предлагаха главно стриптийз във всичките му разновидности, Ребека стискаше ръката на баща си. По същия начин се справиха и с театрите по Бродуей, пред които кресливи хора тикаха листчета с програмата в ръцете на минувачите, прекосиха тунела и се озоваха пред „Алфредс“.

Настаниха се на масата, Бек дари баща си с ослепителна усмивка. Русата ѝ коса бе прибрана назад и разкриваше широкото чело, което обикновено не се виждаше от развените къдрици. Това я правеше да изглежда с три-четири години по-голяма, а маниерите ѝ бяха просто безупречни.

— Каква кукличка! Какво очарователно дете! Вие сте щастлив човек! Трябва да се гордеете с дъщеря си!

Комплиментите бяха изказани така, че да ги чуе и Ребека. Тя ги прие с грациозна скромност.

— Благодаря.

— Истинско бижу, нали? Баща ѝ положително се гордее с нея!

Беше му малко трудно да свърже изтънченото момиченце на масата срещу себе си с омазаното от главата до петите с конфитюр демонче, което едва тази сутрин вилнееше из къщата. Но веднага си даде сметка, че и той самият — добре изглеждащ мъж с тъмен костюм и безупречно изгладена риза, едва ли има нещо общо с накуцващия нещастник, който само преди няколко часа се влачеше из Оушън Бийч и зъбите му тракаха от изтощение.

— За дамата? — попита келнерът.

Бек си поръча плодов коктейл „Шърли Темпъл“ във висока чаша за мартини — същата като на баща си, избрал „Бомбай“. Чукнаха се.

— За теб — рече Харди. — Адски ми е приятно, че сме тук.

— И на мен — сведе очи Ребека, отпи една глътка и остави чашата си на масата. — Тате, защо този човек, на когото помагаш, е убил баща си?

Господи, вече и бебетата знаят! — рече си със скрита въздишка той.

— Не съм сигурен, че го е сторил…

— В училище казват, че е той.

— Така ли?

Тя тържествено кимна.

— Защото татко му е бил болен… Доста поспорихме по този въпрос. Децата казват, че го е убил, защото бил много болен. Но аз зная, че няма да те убия, дори и да си много болен… Защото после няма да те има, нали?

— Така е, няма да ме има — кимна Харди, опитвайки се да напипа верния тон. — Много ли мисли по този въпрос?

— Доста — сви рамене тя. — След като му помагаш, значи си убеден, че не е направил нищо лошо, нали?

— Мисля, че такова нещо не е непременно лошо, скъпа — внимателно отвърна Харди. — Зависи от човека, който е болен. В смисъл дали той желае да умре, или не…

— Но ако желае да умре, значи желае да изостави и сина си…

— Ами… Не е точно така — отвърна Харди и прокара пръст по покривката. — Но как да постъпи, ако изпитва непрекъснати болки? Как трябва да постъпя аз, ако съм на мястото на такъв човек? Ти не би искала да живея в мъки, нали?