Право на милосърдие

— Тате! — недоволно се намръщи Бек. — Аз съм на девет години и мисля за много неща!

— Знам, знам — усмихна се той на малкото човече срещу себе си, което, вероятно по наследство, искаше да открие за себе си какво е добро и какво е лошо. Примерът, който ѝ даде, не беше особено подходящ. В него се долавяше нещо подозрително от морална гледна точка, което обаче не влизаше в противоречие със закона. Трябваше му друг — по-ясен и по-конкретен.

— Добре, нека разгледаме нещата от друга страна — каза на глас той. — Когато казвам „лошо“, може би не използвам точната дума… Законът си е закон, нали така?

— Да.

— Законът представлява един сборник от точно определени правила. Нищо повече. Той съдържа добри правила и не чак толкова добри. А понякога и такива, които не си струва да бъдат наричани правила. Но работата е там, че добри или лоши, тези правила трябва да се спазват. Който ги наруши, получава наказание. Това също е правило.

— Ясно.

— Понякога обаче ние нарушаваме дадено правило просто защото сме убедени, че в него няма здрав разум, или, казано другояче — то е лошо. Но въпреки това ще получим наказание, защото никой няма право да нарушава закона. В такъв случай се изправяме пред съда да получим своето наказание, но вътре в себе си се надяваме, че хората най-сетне ще осъзнаят колко тъп е въпросният закон и ще го променят.

— Какво имаш предвид?

Харди отново се напрегна, за да открие подходящия пример.

— Знаеш ли, че преди известно време на чернокожите им беше забранено да се возят в един автобус с бели хора?

— Да — кимна Бет. — Пълна глупост!

— Глупост, но под формата на закон. Докато в крайна сметка се появява една жена на име Роуз Паркс и…

— О, знам, знам! — прекъсна го Бек. — Учихме го в училище. Качила се в автобуса и те започнали да стачкуват…

— Точно така. Това вдигнало достатъчно шум и законът бил променен. Чернокожите вече имали право да се возят в автобусите заедно с белите. Става въпрос за едно и също нещо (в случая то е добро), което в един момент е срещу закона, а след това не е… Тук не става въпрос за самото това нещо, а за закона. Схващаш ли?

— Да, напълно.

— Бас държа, че е така. И в случая с Греъм — моят клиент, става въпрос горе-долу за същото. Само дето не съм сигурен, че ще се стигне до същите резултати… Законът едва ли ще бъде променен чак дотам, че да можеш да убиваш майка си и баща си…

— Защо?

— Защото няма как да бъдеш сигурен, че имаш достатъчно основания да го сториш. Дали болният наистина иска да умре? Дали изобщо съзнава за какво става въпрос? — Харди реши да отпие глътка мартини, просто за да събере мислите си: — Защото има и друга възможност… Понякога грижите за болните са изключителни тежки и на хората може да им писне… В такъв случай не е много трудно да решат, че е време болните да си идат, нали?