Право на милосърдие

Не му беше до смях, но съвсем ясно улавяше иронията на ситуацията. Беше завел Сал на преглед при Кътлър, просто защото Алцхаймера се развиваше и баща му започваше да става непредвидим. Искаше да разбере дали може да го остави да си живее сам, или вече е време да постъпи в противния дом. Искаше да знае дали наближава момента, в който Сал ще се побърка напълно…

Макар да не беше специалист по болестта на Алцхаймер, Кътлър знаеше достатъчно за нея. Обикновено тя започва да се развива напълно незабележимо, с краткотрайни загуби на паметта, които постепенно стават по-чести и по-продължителни. Далечното минало се превръща в реалност, доста по-жива от настоящето.

Греъм най-много се измъчваше от хаотичността на пристъпите. В един момент баща му изпада в плен на забравата, а в следващия вече е напълно (или почти) нормален. Това неволно го караше да храни надежди, че положението не е чак толкова тежко и болестта може да отстъпи.

Допреди два месеца прекарваше почти цялото си свободно време със Сал. Обикаляше с него местата, на които продаваше риба, играеха карти, хапваха тук-там, разхождаха се. По време на тези контакти Греъм се опитваше да хване на фокус собствената си действителност. Задаваше си въпроса как да уреди живота си, къде му е мястото (ако изобщо има такова). Сал се държеше великолепно, като близък приятел. Мъдър, малко вулгарен, малко пияница, малко съветник — изобщо приятел…

После, изведнъж изчезваше. Почти в буквалния смисъл. Не можеше да го познае, отказваше да го приеме за син.

— Син, глупости! Не съм виждал синовете си повече от петнайсет години! Кого се опитваш да лъжеш, по дяволите? Какво искаш от мен? Паричките ми, нали?

Часове наред го чакаше във вонящото преддверие на „Лайънс Армс“, страхуваше се да не го изгуби в това състояние. И буквално се погубваше, независимо какво е състоянието на Сал…

В крайна сметка отиде при Ръс и научи, че тази хаотичност е част от развитието на болестта. Накрая мозъкът просто щеше да спре. Кога и как — никой не можеше да каже.

— Но дори и след този момент ще трябва да го посещаваш в болницата или санаториума — предупреди го Ръс. — А той ще те посреща с едно „здрасти“, сякаш сте се разделили вчера…

След това откриха тумора и трябваше да го подложат на съответните изследвания. Първото от тях беше насрочено за днес. Трябваше да разберат дали туморът е фатален и ако не е, доколко влияе върху развитието на Алцхаймера. Макар че не беше сигурно дали евентуалното облъчване на тумора няма да доведе до пълна загуба на паметта…

— Хайде, татко. Доктор Кътлър ни чака. Той е добър човек, освен това и приятел…

Но баща му не отговори. Беше полегнал на една страна, очите му бяха затворени. Върху предната част на панталоните му бавно нарастваше мокро петно — алкохол, или урина…