Предатели [bg]

— Няма да ви лъжа. Няма да се преструвам, че не ми е минало през ума. Но макар да не ставаше въпрос за десет милиона, хората, на които дължах пари, щяха да ме убият. Изобщо не се съмнявах в това.

— Аз също не се съмнявам. Познавам хора, които са готови да прережат гърлото на някого заради едно хапче оксиконтин. Баща ви каза ли нещо друго? Освен онази забележка: „Мислиш си, че познаваш някого, а после се оказва, че изобщо не го познаваш. Но тогава вече е прекалено късно“.

Тя се облегна назад и избърса сълзите си с ръкави.

— Не ви казах всичко. За последен път разговарях с него два дни преди да застреля онази жена.

Декър се приведе напред.

— Защо не ни казахте по-рано?

— Бях в шок. Не можех да повярвам, че съм причинила това на собствения си баща. Бях ужасена от възможността истината да излезе на бял свят. И тя, разбира се, излезе.

— Той ли ви позвъни?

— Да.

— Какво ви каза?

— Звучеше толкова… тъжно. Толкова отчаяно. А татко беше най-големият оптимист, когото някога съм срещала. Предположих, че причината е болестта му. Знаеше, че няма да се пребори с нея. А подобна новина би довела до депресия всекиго, нали?

— Така е. Какво друго? — настоя Декър.

— Каза ми, че каквото и да се случи, трябва да запомня семейството ни такова, каквото е било преди. В щастливите времена. Когато всички бяхме малки. Преди… преди да ни се случат всички тези гадости.

— А вие какво му отговорихте?

— Опитах се да го ободря. Но той просто не ме слушаше. Отвърна, че когато човек осъзнае, че наближава краят му, започва да вижда света около себе си с неподозирана яснота.

— Яснота? Какво ли е имал предвид?

— Нямам представа. Опитах се да го попитам, но той продължаваше да не ме слуша. Реших, че болестта започва да му се отразява…

— Какво друго?

Натали сподави поредното си хлипане.

— Беше толкова глупаво. Попита ме дали помня как всички заедно отидохме в Дисни Уърлд. Качих се на едно влакче и получих тежък пристъп на астма. Наложи се да повикат линейка, която да ме отведе в болница. Мама беше прекалено разстроена, затова остана със сестрите ми, докато татко се качи в линейката с мен. Аз бях много уплашена, но той запази самообладание и започна да ме успокоява. Татко винаги е бил толкова силен, толкова спокоен, независимо от обстоятелствата. Спомнях си този момент много добре. В продължение на цяла година след това сънувах кошмари. Наистина смятах, че ще умра, защото не можех да дишам. Нямах представа защо се е сетил за това. Когато го попитах, той отвърна: „Когато нещо се обърка, спомни си кой е бил неизменно до теб. Не забравяй, че винаги съм се опитвал да постъпя правилно. Винаги. Каквото и да става“.

— Защо според вас го е казал?

— Татко умираше. Нямах представа, че два дни по-късно ще застреля някого и ще се самоубие. Реших, че иска да го запомня с добро. Но не беше необходимо да ми го казва.

— Сега, след като знаете какво е направил, как бихте изтълкували думите му по телефона?