Грешница на любовта
- Автор: Смит Барбара Доусон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешница на любовта». Краткое содержание книги:
Но какво щеше да се случи, когато минеха дни, седмици? Тя живееше в бордей и останалите жени със сигурност щяха да я окуражат да си намери любовници. Изабел беше толкова потресена от неприличното му предложение, че можеше да потърси утеха в най-обикновената човешка близост…
Керн се озова в коридора на горния етаж, задъхан и със стиснати юмруци. Сега най-важното беше да отстрани опасността за Изабел.
Пред него имаше четири затворени врати. Оказа се, че онази, която търсеше, беше последната.
Графът влезе в скромно обзаведената стая и веднага го лъхна миризмата на болест. Сър Джон Тримбъл лежеше с пожълтяло лице на едно тясно легло. Дишането му беше затруднено, очите му бяха затворени, а тялото му не помръдваше.
Това ли беше бащата на Изабел? Това ли беше човекът, който преди толкова много години беше изоставил незаконната си дъщеря? Трудно му беше да повярва.
Над болния се беше навел един мъж с разрошена бяла коса, който внимателно махаше малка пиявица от безжизнената ръка на Тримбъл. Лекарят прибра пиявицата в един буркан, изправи се и се обърна към Керн.
Графът се приближи.
— Аз съм лорд Керн, приятел на сър Джон. Кажете ми какво е състоянието му.
Лекарят стисна ръката му.
— Лошо, страхувам се. Изпадна в безсъзнание. Не мога да го свестя, въпреки че днес вече му пуснах кръв пет пъти.
Икономката влезе в стаята.
— Той се прибра вчера следобед, като се оплакваше от главоболие — каза тя. — Припадна на входната врата.
— Каква точно е болестта му? — поинтересува се графът.
— Доста необичайна, особено като се имат предвид симптомите. — Лекарят почеса оплешивяващата си глава. — Повръща непрекъснато. Кожата е пожълтяла, пулсът е ускорен, дори когато е в безсъзнание. Предполагам, че може да е ял нещо развалено.
— Но не вярвате, че случаят е такъв.
Човекът сви рамене.
— През цялата си лекарска практика съм лекувал само един друг пациент с абсолютно същите симптоми. Беше някаква домакиня, която решила да сложи край на живота си с арсеник.
Отрова.
Керн усети как кръвта му се смразява във вените. Вчера Тримбъл беше посетил бордея, след което бе тръгнал да търси Каландра. Керн беше говорил с Каландра на излизане. Тя току-що се беше върнала от дома на Хатауей и се беше изненадала, когато беше разбрала, че сър Джон я е търсил.
Дали тя лъжеше? Дали Тримбъл не я беше разкрил и не беше отишъл да говори с нея за убийството? Дали тя не го беше отровила, за да запази тайната?
Той се обърна към икономката.
— Сър Джон каза ли къде е ходил вчера? С кого е говорил?
Тя поклати глава.
— Беше прекалено слаб, за да говори. Побързах да повикам доктора и когато се върнах, на него му беше много зле.
— Каза ли изобщо нещо? Някакво име? Каландра или Кали?
Жената понечи да отговори отрицателно, но лекарят я изпревари.
— Аз си спомням, че го чух да мърмори нещо снощи, милорд. Повтаряше името на някакъв гръцки бог.
Керн пристъпи напред и едва се въздържа да не сграбчи мъжа за реверите и да го разтърси.
— Кой бог? Кажи ми, човече.
— Аполон.
Може би Мини беше сбъркала. Може би Тримбъл не беше ходил при Каландра, защото я смяташе за виновна, а защото бе смятал, че тя знае нещо за бащата на Изабел. Това означаваше, че Тримбъл не беше Аполон. Ако Тримбъл беше ходил да се срещне с Аполон…
Аполон бе имал мотив и възможност да го отрови.
Керн си тръгна и се качи в каретата си. Преди да се върне в бордея да говори с Каландра, трябваше да провери една теория, която го тревожеше, откакто беше прочел мемоарите и беше забелязал нещо в тях.
Каретата тръгна. Ако имаше късмет, Керн може би щеше да научи самоличността на Аполон.
Изабел отнесе подноса си по стълбите, които водеха към кухнята на подземния етаж. Като малка, тя бе обичала тази кухня. Беше се преструвала, че това е тайна пещера, в която може да се скрие от лоши вещици и огнедишащи дракони.
Леля Мини стоеше в средата на помещението и режеше лук. Когато забеляза Изабел, Мини остави ножа и избърса ръце в престилката си. Погледът й се спря върху подноса, който Изабел носеше.
— Дори не си докоснала зелевата супа. Същото направи и с яйцата ми на закуска. — Тя погледна обидено Изабел. — Започвам да си мисля, че в дома на Хатауей са те разглезили с хубава храна.
— Не е това. Просто днес не съм гладна.
— Света Богородице. Вчера също не хапна почти нищо. Дори Пърси яде повече от теб. Седни тук и ще ти донеса нещо за хапване.
Изабел беше твърде уморена, за да спори, и се отпусна на един стол. Храната не я интересуваше, но въпреки това щеше да направи опит да угоди на леля си.
Мини сложи една чиния пред Изабел.