Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Вили ми разправя, че това не е вярно. Тя била акробатка в цирка.
— Така, значи, Вили! — Гредам червената глава, която се люшка като тиква в морето на дансинга. — Слушай, Ото — казвам аз. — Работата стои съвсем иначе. Дамата на Вили е от цирка. Онази, със синята шапка. И тя обича литературата. Значи, там е шансът! Хайде, дръж здраво!
Бамбус ме поглежда недоверчиво.
— Говоря с тебе откровено, изветрял идеалист такъв! — казвам аз.
Ризенфелд отново отива да танцува с Лиза.
— Какво става с нас, Георг? — питам аз. — Там оттатък един търговски приятел се мъчи да отнеме дамата ти, а тук току-що ме запитаха дали може в интереса на немското поетично изкуство да отстъпя под наем Герда. Такива овце ли сме ние, или нашите дами са толкова желани?
— И едното, и другото. Освен това жената на другия винаги е петорно повече желана отколкото тази, която притежаваме. Това е стар нравствен закон. След няколко минути обаче Лиза ще получи силно главоболие, ще излезе за малко, за да отиде в гардероба да вземе аспирин, и след това ще изпрати някой келнер да съобщи, че е трябвало да си отиде в къщи, а ние да продължаваме да се забавляваме.
— Какъв удар за Ризенфелд! Утре няма нищо да ни продаде.
— Ще ни продаде повече. Да знаещ. Тъкмо затова. Къде е Герда?
— Нейният ангажимент започва едва след три дни. Надявам се, че е в Алтщедтер Хоф. Но се страхувам да не седи във „Валхала“ на Едуард. Герда нарича това да спестиш една вечеря. Нищо не мога да направя. Тя има такива първокласни основания, че аз трябва да стана с трийсет години по-стар, за да мога да й възразявам. Ти по-добре внимавай за Лиза. Може би няма да я заболи главата и ще поиска да продължава да ни помага в работата.
Ото Бамбус отново се навежда към мене. Очите му зад стъклата на очилата са като очите на изплашен хе-ринг. — „Манеж“ е хубаво заглавие за един том циркови стихотворения, нали? С репродукции от Тулуз-Лотрек.
— Защо не от Рембранд, Дюрер или Микеланджело?
— Има ли циркови рисунки от тях? — пита Ото сериозно заинтересуван.
Отказвам се да го поучавам.
— Пий, момчето ми — казвам бащински. — И се радвай на своя кратък живот, защото някой път ще те убият. От ревност, теле такова!
Поласкан, Ото пие за мое здраве, а след това поглежда замислен към Рене, която люлее върху русите си къдрици една много малка синя шапка, и прилича на звероукротителка в неделен ден.
Лиза и Ризенфелд се връщат.
— Не зная какво ми стана — казва Лиза. — Изведнъж така ме заболя главата. Отивам да взема един аспирин…
Преди Ризенфелд да успее да скочи, тя се отдалечава от масата. Георг ме поглежда страшно самодоволен и посяга да вземе пура.
XVII
— Милата светлина — казва Изабела. — Защо отслабва? Защото се уморяваме ли? Ние я загубваме всяка вечер. Когато спим, светът изчезва. Къде сме тогава? Връща ли се светът винаги, Рудолф?
Стоим на края на градината и през решетъчната порта гледаме пейзажа навън. Ранната вечер се спуска над зрелите ниви, които се простират от двете страни на кестеновата алея чак до гората.
— Той винаги се връща — казвам аз и предпазливо добавям: — Винаги, Изабела.
— А ние? И ние ли? „Ние? — мисля си. — Кой знае? Всеки час дава и взема, и променя.“ Но не казвам нищо. Не искам да се впускам в разговор, който ненадейно ще ни подхлъзне в някоя бездна.
Отвън се завръщат пациентите на лудницата, които са работили по нивите. Връщат се като уморени селяни, а над раменете им свети първата вечерна руменина.
— И ние — казвам аз. — Винаги, Изабела. Нищо, което съществува, не може да се загуби. Никога.
— Вярваш ли в това?
— Не ни остава нищо друго освен да вярваме.
Изабела се обръща към мене. Тя е извънредно хубава в тази ранна вечер с първото светло злато на есента във въздуха.
— Иначе загубени ли сме? — шепне тя. Аз се вглеждам в нея.
— Не зная! — казвам най-сетне.
Загубени — колко много може да означава тази дума! Колко много!
— Иначе загубени ли сме, Рудолф?
Мълча нерешително.
— Да — казвам след това. — Но едва тогава започва животът, Изабела.
— Кой живот? — Нашият собствен. Едва тогава започва всичко: смелостта, голямото състрадание, човечността, любовта и трагичната небесна дъга на красотата. Започва тогава, когато узнаем, че нищо не остава.
Гледам лицето й, озарено от залязващата светлина. За миг времето спира.
— Ти и аз, ние също ли не оставаме? — пита тя.