Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Какво правиш там вътре? — пита враждебно тя. — Помагаш да се прикрие всичко?
— Свирех.
— Музиката също прикрива. Повече от думите.
— Имай музика, която преобръща всичко — казвам аз.
— Музика с барабани и тромпети. Тя е донесла много не щастие на света.
Изабела ме поглежда.
— А твоето сърце? Не е ли то барабан? „Да — мисля аз, — бавен и тих барабан, но при все това ще вдигне доста шум и ще донесе твърде много нещастие, и може би тъкмо затова ще пропусна да чуя сладостния, безименен зов на живота; той все още е понятен за онези, които не противопоставят на живота своето горделиво «аз» и не искат никакви обяснения, като че са заемодавци с неоспорими права, а не мимолетни пътници без следа.“ — Докосни сърцето ми — казва Изабела, хваща ръката ми и я слага върху тънката си блуза, под гърдите. — Усещаш ли го?
— Да, Изабела.
Издърпвам ръката си, но ми се струва, че не съм я дръпнал. Вървим около малък фонтан, който ромоли в здрача, като че е забравен. Изабела потапя ръцете си в басейна и плиска водата нагоре.
— Къде се губят сънищата денем, Рудолф? — пита тя.
Аз я поглеждам.
— Може би спят — казвам предпазливо, защото зная накъде могат да ни отведат такива въпроси.
Тя потапя целите си ръце в басейна и ги задържа така. Те блестят сребристи под водата, обсипани с дребни въздушни перли, сякаш са от някакъв непознат метал.
— Как могат да спят? — пита Изабела. — Нали те са живият сън. Човек ги вижда само когато спи. Но къде чезнат през деня?
— Може би висят като прилепи в големи, подземни пещери… или като млади сови в дълбоките хралупи на дърветата и очакват нощта.
— Но ако нощта не дойде?
— Нощта идва винаги, Изабела.
— Сигурен ли си? Аз я поглеждам.
— Питаш като дете.
— Как питат децата?
— Също като тебе. Все питат и питат. И скоро стигат до една точка, когато възрастните вече не могат да им отговарят и им става неловко или се сърдят.
— Защо се сърдят?
— Защото изведнъж разбират, че нещо у тях е ужасно лъжливо и защото не искат да им се напомня за него.
— И у тебе ли нещо е лъжливо?
— Почти всичко, Изабела.
— Какво е лъжливо?
— Не зная. Точно там е работата. Ако го знаехме, нямаше да бъде вече толкова лъжливо. Човек само го чувствува.
— Ах, Рудолф — казва Изабела и гласът й изведнъж става дълбок и мек. — Нищо не е лъжливо.
— Не е ли?
— Разбира се, че не е. Лъжливото и вярното ги знае само бог. Но ако бог съществува, няма нищо лъжливо и вярно. Всичко ще бъде бог. Лъжливо би било само онова, което съществува извън него, или против него, той щеше да бъде само един ограничен бог. А един ограничен бог не е никакъв бог. Значи, или всичко е вярно, или няма бог. Това е толкова просто.
Поглеждам я изненадан. Това, което казва, звучи наистина просто и убедително.
— Но тогава не би имало и дявол, и ад? — питам аз. — Или ако има, не би имало бог.
Изабела кима.
— Разбира се, не, Рудолф. Ние имаме толкова много думи. Кой ли ги е измислил всичките?
— Объркани хора — отвръщам аз.
Тя клати глава и посочва към параклиса.
— Онези там! Те го затвориха вътре — шепне Изабе ла. — Той не може да излезе. Иска да излезе. Но те са го приковали на кръста.
— Кои?
— Свещениците. Те го държат пленен.
— Това са били други свещеници — казвам аз. — Преди две хиляди години. Не тези.
Изабела се обляга на мене.
— Те са все същите, Рудолф — шепне тя току пред мене, — не знаеш ли? Той иска да излезе; но те го държат затворен. Кръвта му тече ли тече, той иска да слезе от кръста. Но те не му позволяват. Държат го пленен в своите затвори с високи кули, кадят му тамян и му се молят, но не го пускат навън. Знаеш ли защо не го пускат?