Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Приличаш на магьосница — казвам аз. — Млада и опасна магьосница.
Изабела се смее.
— Магьосница — шепне тя. — Позна ли най-сетне?
Колко много време ти трябваше!
Изведнъж тя разгръща синята си широка пола, която се люлее около бедрата й, пуска я да падне и излиза от нея. Няма нищо друго върху себе си, освен обувките и късата бяла блуза, която се отваря. Тънка и бяла стои в тъмнината — повече момче, отколкото жена, с пепелява коса и бледни очи.
— Ела — шепне тя.
Аз се озъртам. „Дявол да го вземе — мисля си, — ако дойде сега Бодендик! Или Вернике, или някоя от сестрите“ — и се ядосвам, че мисля за това. Изабела никога не би си го помислила. Тя стои пред мене като призрак, който се е въплътил, готов да отлети.
— Трябва да се облечеш — казвам й.
Изабела се смее.
— Трябва ли, Рудолф? — пита тя присмехулно и не чувствува никаква земна притегателна сила, но аз чувствувам цялата притегателна сила на вселената.
Изабела бавно се приближава. Посяга към вратовръзката ми и я издърпва. Устните й са безцветни, сиво-сини на лунната светлина, зъбите й са бели като тебешир и дори гласът й е загубил своя оттенък.
— Махни това! — шепне тя и ми разкопчава яката и ризата.
Чувствувам ръцете й студени върху голите си гърди. Те не са меки; ръцете й са тънки и твърди и ме хващат здраво. Тръпка пробягва по кожата ми. Нещо, което никога не съм подозирал у Изабела, неочаквано се изтръгва от нея, усещам го като буен вятър и тласък, то идва отдалече и се е насъбрало в нея, както кроткият вятър на просторните равнини в някоя клисура се превръща във внезапна буря. Опитвам се да задържа здраво ръцете й и се озъртам. Тя блъсва настрана ръцете ми. Вече не се смее; изведнъж е обвзета от убийствената сериозност на земната твар, за която любовта е ненужна добавка, която познава само една цел и дори е готова да умре, за да я постигне.
Не мога да я отстраня. Отнякъде й е дошла сила, срещу която бих могъл да употребя само насилие, за да я отблъсна. За да избягна това, притеглям Изабела към себе си. Така тя е по-безпомощна, но сега е по-близо до мене, гърдите й се притискат до моите, чувствувам тялото й в ръцете си и усещам как я притеглям по-плътно до себе си. „Не бива — мисля си, — тя е болна, това е изнасилване, но нима всичко и винаги не е изнасилване?“ Очите й са съвсем близо до моите, празни и без да разпознават нещо, втренчени и прозрачни.
— Страхуваш се — шепне тя. — Винаги се страхуваш!
— Не се страхувам — мърморя аз.
— От какво? От какво се страхуваш?
Не отговарям. Изведнъж не изпитвам вече никакъв страх. Сиво-сините устни на Изабела се притискат до лицето ми, те са хладни, в нея няма никакъв пламък, но аз потръпвам от някаква студена възбуда, кожата ми се свива, само главата ми изгаря, усещам зъбите на Изабела; тя е някакво нежно, стройно животно, някакъв призрак, някакво привидение от лунна светлина и ламтеж, мъртвец, един оживял, възкръснал мъртвец, кожата и устните й са студени, ужас и забранено желание се смесват в безреден вихър, аз се изскубвам със сила и я блъсвам назад така, че тя пада…
Изабела не става. Тя се свива на земята като някакъв бял гущер и съска срещу мене клетви, оскърбления, цял поток от произнасяни шепнешком файтонджийски, войнишки и курвенски псувни, псувни, които аз дори не съм чувал, оскърбления, които нараняват като нож и шибат като бич, думи, които никога не бих допуснал, че мога да чуя от нея, думи, на които се отговаря само с юмруци.
— Успокой се — казвам аз.
Изабела се смее.
— Успокой се! — подражава ми тя. — Това е всичко, което знаеш! Успокой се! Върви по дяволите! — съска тя изведнъж по-високо. — Върви, страхопъзльо, евнух такъв…
— Дръж си устата — казвам й разсърден. — Или…
— Какво, или? Опитай се, де!
Тя се извива срещу мене на земята като дъга, подпряла ръцете си назад, с безсрамно движение, устата й е отворена в презрителна гримаса.
Гледам я втренчено. Тя би трябвало да ме отврати, но не ме отвращава. Дори в това неприлично положение тя няма нищо общо с блудството, въпреки всичко, което бълва и върши; и в него, и в нея има нещо отчаяно, диво и невинно, аз я обичам, бих искал да я вдигна и отнеса, но не зная къде, вдигам ръцете си, но те са тежки, чувствувам се безутешен и безпомощен, еснаф и провинциалист.
— Пръждосвай се! — шепне Изабела от земята. — Ма хай се! Върви си! И никога не идвай пак! Да не си посмял да се върнеш, старец такъв, клисар, плебей! Върви си, дръвник, глупак, еснафско нищожество! Да не си посмял да се върнеш!
Сега тя ме поглежда коленичила, устата й се е смалила, очите са плоски, сивкави и зли. С лек скок тя се изправя, грабва широката си, синя пола и си тръгва, бързо и стремително, излиза с дългите си крака от алеята в лунната светлина — като гола танцьорка, която размахва синята си пола като знаме.