Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
Шествието се движи много по-бавно от всички други демонстрации. Зад него се натрупват автомобилите на неделните излетници. Получава се странен контраст — сивата, почти безименна маса на мълчаливо влачещите се жертви на войната и струпаните зад нея автомобили на забогателите от войната; те роптаят, пухтят, нямат търпение и се движат току по петите на вдовиците от войната, които заедно с децата си завършват шествието — слаби, изгладнели, горестни и плахи. В автомобилите блестят багрите на лятото — лен и коприна, пълни бузи, закръглени ръце и лица, които са смутени, защото са изпаднали в това неприятно положение. Пешеходците по тротоарите са по-добре; те просто отместват поглед и дърпат децата си, които се спират и искат да им обяснят кои са осакатените. Който може, изчезва през страничните улици.
Слънцето се е издигнало високо и жари, и ранените започват да се потят. Това е нездравата, сивкава пот на малокръвните, която се стича по лицата им. Зад тях изведнъж изревава клаксон. Някой не е могъл да изтрае; смята, че трябва да спести няколко минути, и затова се опитва да мине отстрана, наполовина по тротоара. Всички ранени се извръщат. Никой не казва нищо, но инвалидите се разтеглят и преграждат улицата. Автомобилът трябва да ги прегази, ако иска да мине. В него седят млад мъж в светъл костюм, със сламена шапка, и едно момиче. Мъжът прави няколко глупави, объркани движения с ръце и запалва цигара. Всеки от ранените, който минава покрай него, го поглежда. Не го укорява — гледа цигарата, чийто ароматен мирис се разлива по улицата. Тя е много хубава цигара, а никой от ранените не може да си позволи вече изобщо да пуши. Затова инвалидите вдъхват миризмата, доколкото могат.
Аз следвам шествието до черквата „Света Мария“. Там стоят двама националсоциалисти в униформа с голям плакат: „Елате при нас, другари! Адолф Хитлер ще ви помогне!“ Шествието заобикаля черквата.
Седим в „Червената мелница“. Пред нас има бутилка шампанско. Тя струва два милиона марки — такава пенсия получава за два месеца един семеен инвалид с ампутирани крака. Ризенфелд я поръча.
Той е седнал така, че може да гледа цялата танцова площадка.
— Знаех си от самото начало — обяснява ми той. — Исках само да видя как ще ме извозите. Аристократките не живеят срещу малки магазини за надгробни камъни и не обитават такива къщи!
— Това е удивително погрешно заключение за един светски човек като вас — възразявам аз. — Би трябвало да знаете, че почти всички аристократи живеят вече точно така. Инфлацията се погрижи за това. Свърши се с дворците, господин Ризенфелд. И ако някой все още притежава някакъв дворец, той дава в него стаи под наем. Наследените пари са се изпарили. Кралски височества живеят в мебелирани стаи, войнствени полковници, скърцайки със зъби, станаха застрахователни агенти, графини…
— Стига! — прекъсва ме Ризенфелд. — Иде ми да за плача! По-нататъшни обяснения не са нужни. А за госпожа Вацек знаех през цялото време. Само че ми беше интересно, като ви гледах как просташки се опитвахте да ми хвърлите прах в очите.
Той следи с поглед Лиза, която танцува фокстрот с Георг. Аз отбягвам да припомня на този Оденвелдски Казанова, че класифицира Лиза като французойка с походка на снажна пантера — това би означавало веднага да се прекъснат връзките ни, а ние имаме неотложна нужда от една доставка гранит.
— Впрочем това съвсем не е беда — обяснява Ризенфелд примирително. — Напротив, трябва още повече да се цени! Каква раса, съвсем от народа! Вижте я само как танцува! Като някоя… някоя…
— Снажна пантера — притичвам се на помощ аз.
Ризенфелд ме поглежда изкосо.
— Някой път разбирате малко от жени — мърмори той.
— Научих се… от вас!
Поласкан, Ризенфелд пие за мое здраве, без да подозира нищо.
— На драго сърце бих искал да узная от вас нещо — казвам аз. — Имам чувството, че у дома си в Оденвалд вие сте отличен, тих гражданин и баща на семейство — нали по-рано ни показвахте снимките на трите си деца и на вашата къща, заобиколена с цъфнали рози, за чиито стени поради принципност не сте употребили ни късче гранит, за което аз, като несполучил поет, високо ви ценя; защо тогава навън се превръщате в такъв цар на нощните клубове?
— За да мога в къщи с още по-голямо удоволствие да бъда гражданин и баща на семейство — отвръща находчиво Ризенфелд.