Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Това е сериозна причина. Но защо е потребно да избирате такъв заобиколен път?
Ризенфелд се хили.
— Това е моят демон. Двойнствената природа на човека. Никога не сте чували за това, нали?
— Аз ли? Аз съм един от образцовите примери за това явление.
Ризенфелд се смее оскърбително, почти както Вернике тази сутрин.
— Вие?
— Подобно нещо съществува и на едно малко по-интелектуално равнище — обяснявам аз.
Ризенфелд отпива една глътка и въздъхва.
— Действителност и въображение! Вечният лов, вечното раздвоение! Или… — той се опомня и добавя с ирония: — … във вашия случай като поет, разбира се, копнеж и сбъдване, бог и плът, космос и клозет…
За щастие тромпетите засвирват отново. Георг се връща с Лиза от дансинга. Лиза е като видение с роклята си от крепдешин в кайсиев цвят. След като му беше разяснен нейният плебейски произход, Ризенфелд пожела да изкупим вината си като отидем всички на негова сметка в „Червената мелница“. Сега той се покланя пред Лиза.
— Едно танго, уважаема госпожо. Бихте ли…
Лиза е с цяла глава по-висока от Ризенфелд и ние очакваме интересно зрелище. Но за наша изненада царят на гранита се оказва превъзходен майстор на тангото. Той владее не само аржентинското, но и бразилското, а както изглежда и още няколко други варианта. Като изкусен кънкьор той се върти по паркета със слисаната Лиза.
— Как се чувствуваш? — питам Георг. — Не го вземай много навътре. Златният телец срещу чувството! Преди няколко дни аз също получих известен брой напътствия по този въпрос. Дори от тебе, по твърде пикантен начин. Как се измъкна Лиза тази сутрин от стаята ти?
— Беше много мъчно. Ризенфелд искаше да се настани в канцеларията като в наблюдателен пункт. Искаше да наблюдава нейния прозорец. Помислих, че бих могъл да го прогоня, ако му разкрия коя е Лиза. Нищо не излезе. Понесе удара като мъж. Най-сетне успях да го за-мъкна за няколко минути в кухнята, за да пие кафе. Това беше моментът за Лиза. Когато Ризенфелд се върна на своя наблюдателен пост в канцеларията, тя му се усмихна благосклонно от своя прозорец.
— В кимоното с щъркелите?
— В друго, с вятърни мелници.
Аз го поглеждам. Георг кима.
— Замених го срещу един малък надгробен камък. Необходимо беше. Но както и да е, Ризенфелд й се поклони няколко пъти и през улицата й извика поканата за тази вечер.
— Нямаше да се осмели да направи това, докато тя още се казваше „дьо ла Тур“.
— Направи го почтително. Лиза се съгласи. Решила, че ще ни помогне в търговията.
— И ти вярваш?
— Да — отвръща весело Георг.
Ризенфелд и Лиза се връщат от дансинга. Ризенфелд се поти. Лиза е хладна като манастирска лилия. За моя голяма изненада виждам неочаквано как в дъното на бара между въздушните балони се появява една нова фигура. Това е Ото Бамбус. Той застава малко безпомощно сред навалицата и подхожда на обстановката го-ре-долу толкова, колкото би подхождал Бодендик. После до него изплува червената глава на Вили и аз чувам отнякъде командния глас на Рене дьо ла Тур:
— Бодмер, свободно! Пробуждам се.
— Ото — казвам на Бамбус, — кой те домъкна тука?
— Аз — отговаря Вили. — Искам да направя нещо за немската литература. Ото трябва да се върне скоро в се лото си. Там ще има време да майстори стихове за грешния свят. Но преди това трябва да го види.
Ото се усмихва добродушно. Късогледите му очи премигват. Челото му е леко изпотено. Вили сяда с Рене и Ото на съседната маса. Между Лиза и Рене се завързва краткотрайна битка с коси погледи. И двете отново се обръщат към своите маси непобедени, блестящи и усмихнати.
Ото се навежда към мене.
— Цикълът „Тигрицата“ е готов — шепне той. — Нощес го завърших. Започвам нова поредица: „Пурпурната жена“. Може би ще я озаглавя и „Големият звяр на Апокалипсиса“ и ще премина към свободни стихове. Това е великолепно. Духът ме е осенил!
— Добре! Но какво очакваш да видиш тук?
— Всичко — отвръща Ото, сияещ от щастие. — Винаги очаквам всичко — в това е красотата, когато човек още нищо не познава. Впрочем, ти нали познаваш една жена от цирка!
— Дамите, които познавам, не са за разни новаци, които да тренират с тях — казвам аз. — Ти, изглежда, наистина още нищо не знаеш, наивен хапльо такъв, иначе нямаше да бъдеш толкова глупаво дързък! Затова запомни правило номер едно: „Не се докосвай до дамите на други мъже“; нямаш нужното телосложение.
Ото се покашля.
— Аха! — казва той след малко. — Буржоазни пред разсъдъци! Та аз не говоря за омъжени жени.
— Аз също, мухльо такъв. При омъжените жени правилата не са толкова строги. Защо трябва на всяка цена да познавам някоя дама от цирка? Нали ти казах вече веднъж, че тя беше билетопродавачка в един цирк за бълхи.