Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Не.
Луната е увиснала бледна над горите с пепеляво-син цвят.
— Защото е много богат — шепне Изабела. — Той е много, много богат. Но те искат да задържат богатство то му. Ако той излезе, ще си го получи обратно, и тогава всички те изведнъж ще обеднеят. Също както, ако за творят някого тук горе; тогава други се разпореждат с богатството му, правят с него каквото искат и живеят като богати хора. Също както стана с мене.
Аз се взирам в Изабела. Лицето й е изопнато, но не издава нищо.
— Какво искаш да кажеш с това? — питам аз.
Тя се смее.
— Всичко, Рудолф. Нали ти също го знаеш! Докараха ме тук, защото им пречех. Те искат да задържат богатството ми. Ако изляза, трябва да ми го върнат. Няма значение; аз не го искам.
Все още я гледам втренчено.
— Ако не го искаш, можеш да им обясниш това; тогава няма да има вече причина да те държат тука.
— Тук или другаде, това е все едно. Защо тогава да не е тук? Тук поне тях ги няма. Те са като комарите. Кой иска да живее с комари? — Изабела се навежда напред. — Затова се преструвам — шепне тя.
— Преструваш ли се?
— Разбира се! Не знаеш ли? Човек трябва да се преструва, иначе ще го разпънат на кръст. Но те са глупави. Можеш да ги лъжеш.
— Лъжеш ли и Вернике?
— Кой е той?
— Лекарят.
— Ах, него ли! Той иска само да се ожени за мене. Той е като другите. Има толкова много затворници, Рудолф, и тези вън се страхуват от тях. Но онзи на кръста… от него най-много се страхуват.
— Кои?
— Всички, които го използуват и живеят от него. Те са безброй. Казват за себе си, че били добри. Но причиняват много злини. Който е само лош, може да направи малко. Виждаш го и се пазиш от него. Но добрите… какво вършат те! Ах, те са окървавени!
— Вярно е — казвам аз и сам съм странно възбуден от шепнещия глас в тъмнината. — Те са причинили ужасно много злини. Който се смята за безпогрешен, той е безмилостен.
— Не отивай вече там, Рудолф — продължава да шепне Изабела. — Те трябва да го освободят! Този, на кръста. Той също би желал да се смее, да спи, да танцува.
— Мислиш ли?
— Всеки би желал това, Рудолф. Те трябва да го освободят. Но той е много опасен за тях. Той не е като тях. Той е най-опасният от всички… той е най-добрият.
— Затова ли го държат пленен?
Изабела кима утвърдително. Дъхът й ме докосва.
— Иначе би трябвало отново да го приковат на кръста.
— Да, и аз мисля така. Те пак ще го убият; същите, които днес го обожават. Ще го убият така, както са били убивани безброй много хора в негово име. В името на справедливостта и любовта към ближния.
Изабела зъзне.
— Няма да ходя вече там — казва тя и сочи към параклиса. — Те постоянно разправят, че човек трябвало да страда. Черните сестри. Защо, Рудолф?
Не отговарям.
— Кой е уредил така, че трябва да страдаме? — пита тя и се притиска към мене.
— Бог — казвам горчиво аз. — Ако го има. Бог, който е създал всички нас.
— А кой го наказва за това?
— Как?
— Кой го наказва за това, че ни кара да страдаме? Човеците ще те хвърлят в затвора или ще те обесят, ако вършиш подобно нещо. Кой ще обеси бога?
— Върху това още не съм мислил — отговарям аз. — Ще питам някой път викария Бодендик.
Ние се връщаме през алеята. Няколко светулки хвъркат в тъмнината. Изабела изведнъж се спира.
— Чу ли? — пита тя.
— Какво?
— Земята. Тя направи скок като някой кон. Като дете се страхувах, че ще падна долу, когато спя. Исках да ме привързват здраво за леглото ми. Може ли човек да има вяра в земното притегляне?
— Да. Също както в смъртта.
— Аз не зная това. Още никога ли не си хвърчал?
— Със самолет?
— Самолет — казва Изабела с леко презрение. — Това всеки може. На сън.
— Да. Но не може ли и това всеки?
— Не.
— Аз мисля, че всеки човек е сънувал поне веднъж, че хвърчи. Това е един от най-честите сънища.
— Виждаш ли! — казва Изабела. — А ти вярваш на земното притегляне. Ако някой ден то спре? Какво ще стане тогава? Ще летим наоколо като сапунени мехури! Кой ще бъде тогава цар? Този, който е завързал най-много олово на краката си, или който е с най-дълги ръце? А как ще слезе човек от някое дърво?
— Не зная. Но дори и оловото не би помогнало. Тогава и то ще бъде леко като въздух.
Тя изведнъж става съвсем игрива. Луната свети в очите й, като че зад тях гори някакъв бледен огън. Изабела отмята назад косата си, която в студената светлина е сякаш без цвят.