Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Вие сте съвсем безинтересен. Напълно нормален среден гражданин, в края на пубертетната възраст!

Излизам на главната улица. Откъм пазара бавно се приближава шествие демонстранти. Като чайки пред тъмен облак пред него забързано пърхат още няколко облечени в светли дрехи неделни излетници с деца, пакети с храна, велосипеди и пъстри дреболии. После шествието на демонстрантите пристига и прегражда улицата.

Това са инвалиди от войната, които протестират против ниските си пенсии. Отпред на малка количка се вози някакъв остатък от човешко тяло с глава. Ръцете и краката липсват. Не е възможно да се разбере дали трупът по-рано е бил на едър или дребен мъж. Дори по раменете не може да се определи, защото ръцете са отрязани толкова високо, че не е останало никакво място за протези. Главата е кръгла, човекът има подвижни кафяви очи и е с мустаци. Някой сигурно се грижи за него всеки ден — той е обръснат, косата и мустаците му са подстригани. Малката количка, която в същност е само една дъска с колелета, се тегли от еднорък човек. Сакатият седи изправен и внимава да не падне. След него се движат количките на други с отрязани крака; по три една до друга. Това са колички с големи гумени колелета, които се движат напред с помощта на ръцете. Кожените престилки, които покриват местата, където би трябвало да бъдат краката, и които обикновено са затворени, днес са открити. Виждат се останки от крака. Панталоните са грижливо подгънати.

След тях идват инвалидите с патерици. Странно разкривени силуети, които толкова често виждаме — прави патерици и между тях тялото, увиснало напред под лек наклон. После идват слепи и еднооки. Чува се, как по паважа почукват бели бастуни, по ръцете се виждат жълтите превръзки с три точки. Безоките са означени с тези превръзки така, както се отбелязват затворените за превозни средства еднопосочни или задънени улици — с трите черни кръгли топки на забраненото движение. Много от ранените носят плакати с надписи. И слепите носят такива плакати, при все че никога няма да могат да ги прочетат. „Това ли е благодарността на отечеството?“ — пише на един плакат. „Ние умираме от глад“ — пише на друг.

На човека върху малката количка са пъхнали в дрехата му отпред пръчка с листче, на което пише: „Моята месечна пенсия е на стойност една златна марка.“ Между две други колички се вее бяло знаме: „Нашите деца нямат мляко, нямат месо, нямат масло. Затова ли се бихме?“

Това са най-печалните жертви на инфлацията. Техните пенсии са толкова обезценени, че едва ли могат да им послужат за нещо. От време на време правителството ги повишава — но с толкова голямо закъснение, че в деня на повишението те пак са с многократно намалена стойност. Доларът е станал много буен; сега той не скача вече с хиляди и десетки хиляди, а със стотици хиляди дневно. Завчера беше един милион и двеста хиляди, вчера — милион и четиристотин хиляди. Утре се очаква да бъде два милиона, а в края на месеца — десет милиона. Работниците получават сега пари по два пъти на ден — сутрин и следобед, и всеки път по половин час почивка, за да могат да изтичат и да напазаруват; защото ако чакат до следобед, ще загубят толкова, че децата им няма да бъдат и наполовина заситени. Заситени, а не добре нахранени. Заситени с всичко, което може да се натъпче в стомаха — само не с онова, от което тялото се нуждае.