Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

— Изпратих ви бутилка вино за закуската — казва тя. — Нямаме какво друго да ви дадем. Но ние се молим за вас.

— Благодаря — отвръщам аз. — Но как се снабдявате с такива отлични вина? Те също струват пари.

Старшата сестра се усмихва със своето набръчкано лице с цвят на слонова кост и безкръвна кожа, каквато имат манастирските обитатели, затворниците, болните и миньорите.

— Получаваме го даром. Има един набожен търговец на вина в града. Жена му беше дълго време тук. Оттогава той всяка година ни изпраща по няколко каси.

Не питам защо търговецът изпраща виното. Спомням си, че божият войн Бодендик също закусва след литургията и побързвам, за да закача нещо.

Бутилката, разбира се, е вече наполовина празна. И Вернике е тук; но той пие само кафе.

— Бутилката, от която току-що тъй щедро наливате чашата си, ваше преподобие — казвам на Бодендик, — е изпратена от старшата сестра лично за мене като добавка към възнаграждението ми.

— Зная — отвръща викарият. — Но вие не сте ли апостолът на търпимостта, вий, непримирим атеисте? Тогава дайте без ожесточение по една чашка вино на вашите приятели. Цяла бутилка за закуска би било нещо твърде нездраво за вас.

Не отговарям. Църковният мъж смята това за слабост и веднага се хвърля в атака.

— Какво прави страхът от живота? — пита той и отпива една голяма глътка.

— Какво?

— Страхът от живота, който избива от всичките ви кости като…

— Като ектоплазма35 — вметва услужливо Вернике.

— Като пот — казва Бодендик, който не се доверява на човека на науката.

— Ако се страхувах от живота, щях да бъда вярващ католик — заявявам аз и притеглям бутилката към себе си.

— Глупости! Ако бяхте вярващ католик, нямаше да се страхувате от живота.

— Това са извъртанията на църковните отци.

Бодендик се смее.

— Какво знаете вие, млад варварино, за възвишената духовност на нашите църковни отци?

— Достатъчно, за да се задоволя с многогодишния спор на отците върху това, дали Адам и Ева са имали пъп или не.

Вернике се подсмива. Лицето на Бодендик се изкривява от погнуса.

— Евтино невежество и плосък материализъм, ръка за ръка както винаги — казва той по адрес на Вернике и мене.

— Вие не би трябвало да гледате толкова отвисоко на науката — отвръщам аз. — Какво бихте направили, ако ви заболи апандисита, а надлъж и нашир няма кой да ви помогне освен един единствен първокласен лекар, но той е атеист. Ще се молите ли, или ще се оставите да ви оперира един безверник?

— И едното, и другото, драги ми новако в диалектиката: на лекаря-езичник ще се удаде случай да се сдобие със заслуга пред бога.

— Вие не би трябвало въобще да се оставяте да ви лекува лекар — казвам аз. — Щом божията воля е такава, вие все пак би трябвало да умрете, а не да се-опитвате да я коригирате.

Бодендик махва отрицателно с ръка.

— Още малко и ще стигнем до въпроса за свободната воля и всемогъществото на бога. Находчивите шестокласници мислят, че с това могат да оборят цялото учение на църквата.

Той се изправя с благосклонен израз. Главата му лъщи от здраве. Вернике и аз изглеждаме нищожни пред този църковен хвалипръцко.