Сигнал за опасност
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Сигнал за опасност». Краткое содержание книги:
Затова е взел мерки да запази тайната.
Разработената от него система за ранно предупреждение реагира мигновено на всеки сигнал за опасност. Задаващият неудобни въпроси детектив е елиминиран светкавично. Хоби въздъхва с облекчение. Но изпълнената с решимост клиентка на убития си спомня едно име от миналото.
— Дейвид, а какво ще кажеш за вдругиден? Наистина трябва да се срещнем тук. Няма начин. Положението е деликатно.
— Сигурна ли си, че не искаш да се обадя в полицията? Напълно сигурна ли си?
— Е… има усложнения. Нали знаеш как е понякога… положението наистина е деликатно.
— Добре, но трябва да открия подходящ човек. Това ще ми отнеме известно време. Трябва да разпитам тук-там, да поискам да ми препоръчат някого.
— Много добре, Дейвид — каза тя.
— Мерилин — отвърна той, — ако наистина си сигурна, ще се заема веднага, макар и да не ми е съвсем ясно точно какво се стремиш да постигнеш.
— Да, съгласна съм — каза тя. — Знаеш, че открай време се ядосваме заради това, което направи татко. Ако се намесят външни фактори, нещата може и да се променят, нали?
— Два следобед — каза Форстър. — Вдругиден. Не знам кой ще бъде, но ще намеря някой наистина добър. Е?
— Вдругиден в два следобед — повтори тя. — Много добре. Благодаря ти, Дейвид.
Когато затваряше, ръката й се разтрепери и слушалката издрънча върху апарата.
— Не поиска документите — каза Хоби.
Тя сви рамене припряно.
— Нямаше нужда. Това е формалност. Ако го бях направила, щеше да заподозре нещо.
Хоби се замисли за момент, после кимна.
— Добре. Значи вдругиден, два следобед.
— Трябват ни дрехи — каза Мерилин. — Не можем да се явим на делова среща, облечени по този начин.
Хоби се усмихна.
— Харесвате ми облечени по този начин. И двамата. Е, смятам, че ще позволя на стария Честър да поноси костюма ми още малко, докато свърши срещата. Ти ще бъдеш с тази рокля.
Мерилин кимна вяло. Беше твърде изтощена, за да настоява.
— А сега се връщайте в банята — нареди Хоби. — Ще можете да излезете оттам, когато стане време за срещата. Дръжте се прилично и ще получавате храна по два пъти на ден.
Тръгнаха мълчаливо пред Тони. Той затвори вратата след тях и се върна при Хоби в приемната.
— Вдругиден е твърде късно — каза той. — За бога, Хавай ще научи днес, най-късно утре, нали?
Хоби кимна. Топката бе преминала най-високата точка от траекторията си и вече се спускаше надолу, в блясъка на слънцето. Играчът бе скочил. Оградата бе съвсем близо.
— Ще бъде напечено, нали? — каза той.
— Ще бъде дяволски напечено. Просто трябва да се махнеш.
— Не мога, Тони. Дал съм дума за тази сделка, така че акциите са ми нужни. Не се безпокой, всичко ще бъде наред. Вдругиден в два и половина акциите ще са мои, до три ще съм ги регистрирал, до пет ще съм ги продал, ще можем да заминем оттук преди вечеря. Вдругиден всичко ще приключи.
— Това е безумие. Да намесим и адвокат? Не можем да пуснем адвокат тук.
Хоби се вгледа в него.
— Адвокат — повтори той бавно. — Знаеш ли кое е основата на правото?
— Кое?
— Почтеността — отговори Хоби. — Почтеността и равнопоставеността. Те искат да доведат адвокат, значи и ние трябва да доведем адвокат. Така всичко ще е справедливо.
— За бога, Хоби, не можем да намесим двама адвокати.
— Можем — възрази Хоби. — Всъщност мисля, че трябва да го направим.
Заобиколи преградата и седна на стола, на който бе седяла Мерилин.
Кожената тапицерия все още бе топла от допира с тялото й. Взе „Жълтите страници“ от преградата пред себе си и ги разгърна. Намери телефонния номер и натисна девет, за да получи външна линия. След това го набра — седем точни движения с върха на куката.
— „Спенсър, Гътман“ — чу учтив глас. — С какво можем да ви помогнем?
Шерил лежеше по гръб на леглото, а във вената на лявата й ръка беше включена система. Течността се намираше в продълговат полиетиленов плик, окачен на извита желязна стойка край леглото. Усещаше я как се влива в организма й. Имаше чувството, че кръвното й налягане се повишава над нормалното. Ушите й бучаха, слепоочията й пулсираха. Течността в плика беше безцветна, като вода, само малко по-гъста, но вършеше каквото трябва. Лицето вече не я болеше. Болката се бе стопила, сега се чувстваше спокойна и сънлива. Прииска й се да извика сестрата и да й каже, че вече няма нужда от лекарството, защото болката бе изчезнала. След това си даде сметка, че тъкмо то я е премахнало и ако престане да го взема, болката ще се появи отново. Опита се да се изсмее на объркването си, но дишането й бе твърде забавено и не се получи нищо. Усмихна се сама на себе си, затвори очи и потъна в топлите дълбини на леглото.
След това някъде отпред се чу звук. Отвори очи и видя тавана. Беше бял и осветен. След това насочи поглед към краката си. Усилието беше голямо. Пред леглото й стояха двама души. Мъж и жена. Наблюдаваха я. Бяха в униформи. Сини ризи с къси ръкави, черни панталони, удобни обувки. Ризите им бяха покрити с емблеми и значки. Бродирани емблеми, метални значки с надписи. Имаха колани, натежали от окачени по тях неща — белезници, палки, радиостанции. Револвери с големи дървени дръжки, в кожени кобури. Бяха полицаи. Възрастни. И двамата. Ниски. Възпълни. Висящите по коланите им неща им придаваха неугледен вид.