Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
После ужасът го раздруса неумолимо, защото видя що за крал ще бъде Деймън-Рафаел. Какъв тиранин… Райднау ще бъдат изтребени до крак, а жените от Серайс — дадени на мъже от рода Елхалин. Хастурите от Хали и Валерон също ще бъдат погълнати от рода. Постепенно всички Владения ще попаднат във васална зависимост от все по-могъщите Хастури от Елхалин. Алчните ръце на новия крал ще се протегнат от Дейлройт до Пъкъла. И всичко в името на мира и спокойствието… Мир под безжалостната десница на Деймън-Рафаел и синовете на Хастур!
„Все по-страшно кръвосмешение, безплодие, упадък, нашествия на варвари от Сушавите гладове и планините… грабежи, насилия, смърт… Но аз не искам короната. И все пак няма човек, който би управлявал земите ни по-зле от моя брат…“
Аларт напрегна докрай психическата си сила и прекъсна потока от видения. Знаеше, че е длъжен да не допусне такова бъдеще, каквото и да му струва. За пръв път от много време си позволи да се замисли сериозно за участта на Касандра. Колко леко едва не бе отстъпил встрани, за да я остави безпомощна в ръцете на своя брат! Кралица или не, тя би останала само играчка за похотта на Деймън-Рафаел, пешка в играта му на властолюбие. Та нали бе навлякъл гибел върху Касилда, стига да му роди законен наследник. Не би се поколеба да използва Касандра по същия начин.
И тогава нещо в душата на Аларт — досега потискано и смачкано — се надигна яростно. „Не! Няма да му я дам!“
Ако Касандра би се подчинила покорно, ако би поискала да сложи корона на главата си, Аларт щеше да отстъпи въпреки страданията. Само че познаваше любимата си. И отговорността да я защити се падаше на него, а и никой не би оспорил правото му да я запази за себе си.
„Може би той точно сега посяга хищно към нея…“
Аларт можеше да проникне с дарбата си във всяко бъдеще, дори и невероятно, но за ставащото в момента далеч от него имаше нужда от матрица. Изправи се бавно, изпъна схванатите си мускули. Нощта бе отминала, над Пъкъла аленееше изгрялото светило, откривайки пред погледа му заснежените върхове. С усета към промените във времето, който придоби през годините си в Неварсин, Аларт се досети, че бурята е отминала засега.
Той стисна в дланта си звездния камък и насочи мисълта си, усилена неимоверно от матрицата. „Какво става в Елхалин? А в Тендара?“
Пред очите му бавно се изясни картина, сякаш видяна през широкия край на далекоглед — всичко беше мъничко, но необичайно отчетливо.
По бреговете на Хали, край вечните облачни вълни, минаваше шествие с траурни флагове. Отнасяха крал Регис към полето с безименни гробове на крале и властители. Лице след лице се мяркаха пред Аларт, но само две приковаха вниманието му. Бледият, сякаш безполов принц Феликс, опечален и уплашен. Нямаше съмнение още след първия поглед към настървените благородници наоколо, че скоро принцът ще бъде заставен да се изправи гол пред Съвета. Щяха да му отнемат короната, за да я сложат върху главата на онзи, който ще предаде на своето потомство скъпоценния дар на ларан. Видя и Деймън-Рафаел, следващия по ред наследник на трона в Тендара. Сигурно вече предвкусваше сбъдването на мечтите си, съдейки по свирепата му усмивка. Образите пред погледа на Аларт се размиха, вече съзираше бъдното — брат му коронясан, до него Касандра с одеждите и накитите на кралица, а влиятелните господари на Валерон, обвързани със съюз чрез този брак, стояха зад трона на новия крал Деймън-Рафаел.
„Война, упадък, разруха, хаос…“ Аларт вече знаеше, че е попаднал в средоточието, от което ще се опъне нишката в идните дни за целия свят Дарковър.
„Не желая зло на брат си. Не мога обаче да го оставя да унищожи всичко създадено в земите ни. Всяко пътешествие започва с първата крачка. Няма как да предотвратя възкачването му на трона. Но поне няма да скрепи връзките си с Ейлърд, като направи съпругата ми своя кралица!“
Аларт пусна матрицата в копринения калъф, повика слугите си и след малко те му донесоха храна. Тъпчеше се, без да усеща вкуса, за да възстанови силите си след продължителните усилия. След това веднага потърси господаря на Алдаран. Завари дом Михаил в необичайно добро настроение.
— Вече изпратих покана на онези в Скатфел да гостуват на сватбата между дъщеря ми и моя обичан приемен син. Признавам, хрумването ти беше гениално. На никой друг не бих дал толкова охотно ръката на дъщеря си. Днес ще й съобщя решението си и мисля, че тя също ще се зарадва — няма да зависи от волята на чужд човек… Ти, приятелю мой, ми посочи изхода от затруднението. Как ми се иска да ти се отблагодаря достойно! И колко е жалко, че не съм муха, за да кацна на стената до моето братче от Скатфел, когато чете писмото ми!