Елфите на Шанара

Гарт спеше най-близо до нея, една тъмна сянка на фона на земята, неподвижен като спяща смърт. Напоследък — откакто бяха пристигнали на Мороуиндъл — в него се появи нещо странно. Не можеше точно да го определи, но независимо от всичко го усещаше. Гарт, винаги малко странен, ставаше все по-резервиран, постепенно се отдръпваше от нея, сякаш чувстваше, че вече не й е необходим, че той е изпълнил ролята си на учител, а тя — на ученичка. Това не проличаваше в конкретните му постъпки или в поведението му. То беше no-скоро промяна в отношението, изразяваща се в дискретното му отдръпване. Той продължаваше да бди за всичко важно, винаги готов да я защити, винаги нащрек и готов да я посъветва. Все пак в същото време той се отдръпваше, давайки й простор и възможност за усамотяване, каквито тя не беше имала никога преди и затова доста я смущаваха. Рен знаеше, че вече е достатъчно силна, за да се справя сама. И то от няколко години. Просто Рен не мислеше, че някога ще трябва да се сбогува с Гарт.

Може би поради загубата на Бухала тя гледаше на тези неща по драматично, отколкото си заслужаваше. Не знаеше. Трудно й бе да мисли ясно точно сега, но Рен знаеше, че трябва. Емоциите само разсейваха и объркваха, а в краен случай можеха дори да убиват. Докато не се махнат от Мороуиндъл и не се върнат благополучно на Западната земя, нямаше време за празни копнежи и претенции, за разни гадания, предположения и косене за безвъзвратно минали неща.

Рен усети, че гърлото й се свива и сълзи напират в очите й. В скута й спеше Фавн, Гарт бе в непосредствена близост, тя бе намерила отново баба си и бе научила истината за своя произход — и въпреки всичко се чувствуваше непоносимо самотна.

По някое време след полунощ, когато Трис беше предал дежурството на Дал, Гавилан дойде да седне при нея. Той не заговори, просто обви одеалото, което бе донесъл със себе си, около Рен и се настани до нея. Тя почувствува топлината на тялото му през влагата и студа на нощта в тресавището и това й създаде уют. След известно време тя се облегна на него, копнееща за допир. Тогава той я прегърна и я държа в ръцете си чак до сутринта.

На зазоряване те възобновиха странстването си през Мрака на Рая. Сега групата водеше Гарт, най-опитният сред всички оцелели. Рен предложи той да води, а Еленро бързо се съгласи. Никой не можеше да се мери с Гарт като следотърсач, а само умел следотърсач можеше да ги измъкне от тресавището.

Ала дори Гарт не бе в състояние да разгадае мистерията на Мрака на Рая. Мъглата обгръщаше всичко. Тя закриваше небето и обвиваше плътно околността, така че не се виждаше нищо на разстояние повече от петдесет фута. Светлината беше сива и слаба, разсейвана от мъглата, отразявана от влагата и разпръсквана така, че сякаш струеше отвсякъде. Нямаше нищо, по което да се определи посоката, не можеха да се ориентират дори по лишеите и мъха в тресавището, които бяха се скупчили като бегълци при настъпване на нощта, така объркани и загубени, както странниците, търсещи тяхната помощ. Гарт пое по определен курс и се придържаше към него, но Рен разбираше, че знаците, от които той се нуждаеше, не можеха да бъдат открити. Те пътуваха без да знаят в каква посока са поели, без да са в състояние да планират бъдещите си стъпки. Гарт пазеше мислите си за себе си, но Рен можеше да прочете истината в очите му.