Островът от предишния ден

Каспар мислеше, че приспособлението — което той наричаше Perspicillum, Зрителен Уред или Persona Vitrea192 (маска, която не скрива, а дори открива) — би могло да се носи и от оногова, който умее да плува между скалите. Не че водата не проникваше рано или късно вътре, но сдържайки дъх, човек можеше да погледа известно време. След което трябваше да изплува на повърхността, да изпразни този съд и да започне пак отначало.

— Ако ли ти да плаваш научиш се, могъл би онези неща там долу видиш — казваше Каспар на Роберто. А Роберто му отвръщаше в тон:

— Ако ли аз заплавал, гърдите ми манерка бъдеха!

И все пак се вайкаше, че не може да се спусне там долу.

И после, и после, притуряше отец Каспар, на Острова беше Огненият Гълъб.

— Огненият Гълъб ли? Какво е това? — попита Роберто и вълнението, с което попита, ни се струва извънмерно. Сякаш Островът отдавна му обещаваше една мрачна емблема, която едва сега ставаше от сияйна по-сияйна.

Отец Каспар обясняваше, че е трудно да се опише красотата на тази птица и трябваше човек да я е видял, за да може да говори за нея. Той я бил зърнал с далекогледа още в деня на пристигането си. Отдалеч било като да видиш сфера от пламнало злато или от златен пламък, която от върхарите на най-високите дървета се стрелва към небето. Едва стъпил на сушата, пожелал да узнае повече за нея и дал указания на моряците, за да я разпознаят.

Засадата се проточила доста дълго, докато не се разбрало сред кои дървета живее. Издавала много особен звук, нещо като „ток-ток“, каквото се получава, когато клокнеш с език по небцето. Каспар разбрал, че възпроизведе ли този зов с уста или с пръсти, хвъркатото отвръщало и веднъж-дваж се било оставило да бъде съзряно, докато прелитало от клон на клон.

Каспар подновявал много пъти дебненето, но вече с далекогледа, и поне веднъж видял добре птицата, почти неподвижна: главата й била тъмномаслинена — не, може би в нюанса на аспержа, като крачката, — а човката с цвят на люцерна се разпростирала като маска да обхване и окото, подобно на царевично зърно, с искрящо черна зеница. Имала къса шийка, златиста като краищата на крилете, но тялото, от гушката до ветрилото на опашката, където най-нежните перца приличали на женски коси, било (как да каже?) — не, червено не беше точната дума…

Алено, румено, бакърено, ръждиво, керемидено, винено, порфирно, рубинено, подсказваше Роберто. Nein, nein, дразнеше се отец Каспар. А Роберто: като ягода, мушкато, малина, вишна, репичка; като зрънцата на джела, коремчето на имеловия дрозд или на пойния дрозд, опашката на червеноопашката, шийката на червеношийката… Ама не, не, упорстваше отец Каспар, в борба със своя и с другите езици, за да намери точните думи. Ако се съди по есенцията, която после извлича Роберто — и вече не се разбира дали захласът е на осведомяващия или на осведомявания, — трябва да е имало празничния цвят на горчив портокал, на сладък портокал, било крилато слънце, накратко, видел ли го човек в бялото небе, било сякаш зората хвърля нар върху снега. А когато литвало в слънцето, било по-светлозарно от херувим!