Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Но не е било само заяждане?
— Съвсем не, сър. Разгърна разпечатката на регистрираните сигнали и се зае да разпитва собственика на компанията, като правеше справки в бележника си.
— Какви бяха забележките му? — попита шефът от МИ-5, прикривайки с външно спокойствие тревогата си.
— Твърдеше, че имало грешки, и то доста, в регистрираните сигнали. Нашата система записва по електронен път датата и часа на включване на алармената система, както и всички нарушения, докато е била включена.
— Е, и?
— Коули каза, че имало случаи, когато е излизал от къщата, отбелязвайки часа на изключване на системата, а тези часове ги нямало в разпечатката. А щом те не са били записани, как можел да вярва, че никой не е влизал вътре.
— Какво обяснение даде собственикът?
— Твърде вяло, госпожо Монтроуз. Коули не му даде никакъв шанс. Когато спомена, че Коули може би не е набрал правилно кода, нашият Колман му отвърна, че това е просто невъзможно.
— Нали ти казвам, типичен поручик, Джеф — тихо подметна Прайс.
— Определено, драги — съгласи се Уотърс. — Какво има в кашоните, Роджър?
— Във фоайето има още два. Сега ще ги донеса.
— Какво има в тях?
— Ще оставя на Коули да ви обясни, аз не съм сигурен, че разбирам.
Роджър се втурна през арката и моментално налетя на приближаващия се набит силует, помъкнал двата кашона. Оливър Колман, бивш старши лейтенант от Кралската охрана, беше не особено висок, набит мъж, чийто внушителен гръден кош, дебел врат, широки плещи и подчертано изправена стойка издаваха недвусмислено връзката му с армията, въпреки цивилния костюм. Набразденото му лице завършваше с ниско подстригана, щръкнала като четка бяла коса с някои нюанси от едновремешния оригинален рижав цвят, чертите бяха строги, нито приятни, нито неприятни, просто неподдаващи се на определение. Роджър Брустър, който беше значително по-едър от него, направо отхвръкна назад.
— Извинявай, момко — рече мъжът, като изгледа залитналия младеж. — Добър ден, сър Джефри — продължи той с отявлен йоркширски акцент, — видях отвън един сив микробус и допуснах, че е от вашите.
— Не би следвало. По него няма никакви надписи.
— Аз бих ви предложил да ги надпишете. „Плодове и зеленчуци“ например, или „Прясна риба“. Тия сиви возила много се набиват в очи. По-добре направо да разгласите присъствието си.
— Ще го имам предвид… Може ли да ви представя новите ни колеги, старши лейтенант. Подполковник Монтроуз от армията на Съединените щати, и специален агент Прайс, от ЦРУ.
— Да, децата ми казаха за вас двамата — приближи се Колман най-напред към Лезли.
— Старши лейтенант. — Монтроуз се поизправи, както седеше на дивана и протегна ръка.
— Бих отдал чест, подполковник, но мина много време.
Здрависаха се.
— За мен е удоволствие, госпожо, децата ви ценят много… и двама ви.
Колман се обърна към Камерън и отново се здрависа.
— За мен е чест, специален агент. Не се случва често човек да се срещне лично с някой от вас.
— Казвам се Прайс и не съм „специален“. При нас няма „специални“ агенти, старши лейтенант, но това все не мога да го набия в главата на сър Джефри.
— Аз пък съм Коули, господин Прайс, всички ми викат Коули.
— Като стана дума за това, Коули, Роджър спомена, че ще ни разясниш какво съдържат тези кашони. Би ли го направил.
— На драго сърце, сър! Ще ви кажа, че съм записвал влизанията и излизанията си през …
— Да, драги, младежът вече ни разказа за всичко, за тефтерчето и прочие. За какво става въпрос сега?
— Ами преди седмица и половина се усъмних. Една сутрин трябваше да отида до Кент — по лична работа — и когато се върнах късно следобед, забелязах, че саксиите с азалии на стъпалата отпред са разбутани, няколко цветчета бяха паднали, явно съборени. Не ми направи особено впечатление; пощаджията и разните доставчици често мъкнат големи кашони и пакети, нали разбирате.
— Но все пак сте преценили, че е достатъчно важно, за да започнете да си водите точни бележки, така ли? — попита Прайс, изучавайки стария войник.
— Точно така, сър. Започнах да записвам точно в колко часа влизам и излизам от къщата. Понякога само за няколко минутки — до пазара или до банката, друг път изчаквах зад ъгъла цял час, да видя дали няма да цъфне някой.
— Но не видяхте никого — довърши Камерън.
— Не, сър, и това ме наведе на една мисъл, всъщност хрумна ми едва преди два дни. В четвъртък вдигнах телефона оттук, изкашлях се силно, като се престорих, че набирам някакъв номер, после с ясен глас обясних, че ще се срещна с един приятел в Риджънтс Парк около обяд. Добавих разни глупости, които можеха да минат за таен код, и затворих.