Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
Белосаният сводест изход, където стигна Монтроуз, водеше към източния двор и стената, които се виждаха добре на смътната светлина от главния вход. Момчето се сви в тъмнината на каменния коридор и зачака двамата пазачи да се зададат, за да се срещнат на средата на бялата стена, на еднакво разстояние от заключените и недостъпни врати на северната и южната порта. Пазачите се спряха, запалиха цигари и заговориха, сякаш се канеха да бъбрят с часове. Джейми без малко да изпадне в паника. Ударът, който бе нанесъл на пазача Халил, беше достатъчно силен, за да го накара да изгуби съзнание, но без да застрашава живота му — това би било излишно. Халил можеше да дойде в съзнание всяка минута и разполагаше с десетки начини да вдигне достатъчно шум, за да привлече вниманието на пазачите — можеше да рита столове, да събаря чинии от масата, да разбие телевизора и какво ли още не.
Младият Монтроуз продължаваше да стои неподвижно и да се взира в двамата бахрейнци, като мислено ги подканяше да подновят обиколката си. Те обаче не помръдваха от местата си и на всичкото отгоре се хилеха тихо на някаква смешка. Джейми се изпоти от притеснение и страх. Всеизвестно беше, че законите в арабските емирства са сурови… Но защо да се тревожи напразно? Нали изолирането му „на сигурно място“ беше съвместна операция на бахрейнското и американското правителство!
Но дали наистина бе така? Това беше въпросът, защото Джейми не беше напълно убеден, че са му казали истината. Цялата история звучеше прекалено налудничаво! Майка му все щеше да намери някакъв начин да му съобщи — поне да му даде знак — за това какво става. Всяка друга мисъл беше твърде ненормална, също толкова смахната, като всичко останало, което се бе случило!
Ето го! Трясък откъм килията, последван от стонове и приглушени викове през прозореца. После шум от строшено стъкло и порцелан, накрая пращене от счупените дървени елементи на масата и бюрото. Двамата пазачи се втурнаха към източния прозорец и Джейми спря да диша, ужасен, че ще се случи най-лошото. Но то не се случи! Пазачите нямаха фенерчета! Те се развикаха на арабски, като всеки сочеше в различна посока. Един на север, друг към сводестия изход, където Джейми стоеше притаен в сенките. Вторият пазач изтича покрай него, съсредоточен изцяло върху това да стигне до килията. Изведнъж из цялата вила и оградения двор светнаха прожектори.
На източната стена все още не се виждаше никой. Това бе последният му шанс! Той изтича на двора и се засили към стената, висока два метра и половина. Направи скок, какъвто не бе правил никога през живота си, удари и разкървави ноктите си, сграбчвайки всяка цепнатинка, която успяваше да напипа в камъка. Обхванат от паника, той достигна горния ръб и тогава внезапно осъзна, че от ръцете му струи кръв. Отгоре стената бе покрита не само с парчета стъкло, но и с ред бодлива тел, остра като бръснач.
Джейми се поколеба за секунда, за хилядна от секундата — прецени обстоятелствата. Направи оценка. Как би постъпил татко? Претърсващият лъч на прожектора го хвана и замря върху вцепенената му фигура. Джейми се отказа от разсъжденията и задейства инстинктивно, прехвърли се през стената като скачач на овчарски скок — изви тялото си на дъга и се стовари на земята по гръб. Дясната ръка страшно го заболя, но това беше поносимо, при положение, че вече се намираше извън пределите на своя така цивилизован затвор.
С неистов бяг той се добра до черния път и зачака кола или камион, които да спре. Няколко минаха, без да му обърнат внимание, накрая едно такси спря. Шофьорът заговори на арабски:
— Не ви разбирам, сър — задъхано рече младият Монтроуз. — Аз съм американец…
— Америкен? — извика шофьорът. — Ти америкен?
— Да! — извика Джейми и закима бързо-бързо, доволен, че арабинът все пак разбира нещо на английски. — Тук има ли… консулство или американско посолство?
— А, посолство америкен! — отвърна шофьорът, като викаше и се хилеше и клатеше глава нагоре-надолу като пощуряло пиле. — Шалкх Иза… в Манама.
— Посолството?
— Да, да…
— Закарайте ме там!
Монтроуз бръкна в джоба си, извади куп банкноти и се хвърли на задната седалка.
— Ай, америкен! — радостно чуруликаше бахрейнецът, докато таксито се носеше по пътя.
След шестнайсет минути, през които Джейми криеше окървавените си ръце под ризата, колата премина три моста и се озова в столицата Манама. Гледките и звуците, които нахлуваха през прозорците, се сториха странни на Монтроуз младши. В цели квартали на малкото градче царяха мрак и тишина, по пустите улици не се мяркаше жив човек. Други части пък бяха ярко осветени, витрините блестяха ослепително, разкривайки екзотични стоки, от високоговорителите се носеше арабска музика. Тези улици бяха пълни с хора, не бяха шумни, но наоколо гъмжеше от народ. Монтроуз младши остана най-силно изненадан от забележимото присъствие на американски моряци и морски офицери.