Търсенето на скритата истина

- Имената са илюзии - изръмжа той. - Нелепи етикети, надянати от хората, за да ги накарат да се чувстват по-добре предвид неосезаемото в тяхното хилаво съществуване. Аз съм това, аз съм онова - подигра се той. - Аз произлизам от това и това. Следователно аз съм... каквото там дрън-дрън искаш да претендираш. По дяволите, спести ми го!

- Започваш опасно да звучиш като В'лане.

Аз бях О'Конър, една от шестте най-могъщи линии на шийте зрящи. Това имаше значение за мен. Знаех къде мога да посетя гроба на баба си. Можех да u занеса цветя. Можех да u кажа, че ще отмъстя за всички ни.

- Няма значение откъде идваш. Това, което е важно, е къде отиваш. Не разбираш ли? Нищо ли не съм успял да те науча?

- Лекциите - казах - правят ушите глухи.

Часове по-късно, все още се карахме, когато той вкара хамъра в гаража зад книжарницата.

- Просто не ти харесва, че тя знаеше нещо за това какво си! -обвиних.

- Стара чанта с провинциални суеверия - присмя се той. - Мозък, прегладнял по време на картофения глад.

- Грешиш вековете, Баронс.

Той ми се намръщи, изглежда направи някакви сметки, после каза:

- И какво? Същият резултат. Прегладнял за нещо. Четенето заслепява зрението, лекциите правят ушите глухи, друг път!

И двамата изскочихме от хамъра и тряснахме вратите толкова силно, че той се разтресе.

Под краката ми подът на гаража потрепери.

Бетонът всъщност издаде тътен, от който пищялите ми взеха да вибрират, докато звукът от нещо, което можеше да е родено единствено в далечния край на ада, изпълни въздуха.

Загледах се през покрива на хамъра. Е, поне един от въпросите ми получи отговор. Каквото и да имаше под гаража, не беше Джерико Бароне.

- Какво има там, долу, Бароне? - въпросът ми беше почти удавен от друга вълна на безнадежден, изтерзан вой. Караше ме да искам да побягна. Караше ме да искам да плача.

- Единственият вариант това изобщо да ти влиза в работата е, ако беше книга, и то тази, която ни трябва, но не е, така че чупката! - той излезе от гаража.

Последвах го по петите.

- Добре!

- Фиона! - изръмжа той.

- Казах „добре“, не Фиона - забих се в гърба му.

- Джерико, толкова време мина - каза изтънчен глас с лек акцент.

Пристъпих иззад него. Тя изглеждаше зашеметяваща както винаги - тясна пола, невероятни ботуши, които прилепваха по добре оформените u дълги крака, и дълбоко изрязана дантелена блуза, която разкриваше всяка пищна извивка. Дълго кадифено наметало падаше върху раменете u и се развяваше леко на нощния вятър. Груба чувственост. Фае по кожата u. Скъп парфюм. Безупречната u кожа беше по-бледа от всякога, по-блестяща, червилото u кървавочервено, погледът u откровено сексуален.

Копието се появи в ръката ми на мига.

Тя беше обградена от дузина пазачи на Лорд Господар, онези, облечените в черно и пурпурно.

- Явно не си толкова важна, за да заслужаваш защитата на принцовете - казах студено.

- Даррок е ревнив любовник - рече тя весело. - Не им позволява да ме приближават, камо ли да завъртят главата ми. Освен това казва, че е голямо облекчение да има жена в леглото си след посредствения вкус на детето, което разкъсал на парчета.