Търсенето на скритата истина

Това доста добре обобщаваше всичко.

- Този план е ужасен - каза Баронс за десети път.

- Ти си този, който го измисли - напомних му. - А аз се съгласих. Няма да се върнем назад - продължих да тъпча неща в раницата си.

Нямаше друг начин. Исках конфронтация и щях да я получа. Само че не по начина, по който се бях надявала.

- Виж, Баронс, ти си напълнил главата си с повече знания за живота отколкото някой друг някога, освен татко. Ако не мога да оцелея след вас двамата, трябва да бъда застреляна. Трябва да отърва всички.

- Това благодарност ли беше, госпожице Лейн?

Помислих за момент и свих рамене.

- Да.

Зад мен той издаде странен звук.

- Това е! Няма да отидеш!

- Защото ти благодарих? Що за логика е това?

- Този, който благодари на другите, никога не оцелява. Нищо ли не си научила?

- Той държи родителите ми.

- Ако хване теб, може да получи целия свят.

- Той няма да ме хване. Ще направя точно това, което ти ми каза. Без отклонения. Без независими решения. Ще отида в къщата, ще направя снимка на дестинацията, която показва Среброто, и ще ти я пратя. С това и с дамгата ми ти ще ме проследиш. Ще доведеш твоите... каквото там са, след мен или ще влезеш по някакъв друг начин и ще ни спасите. - А аз щях да убия ЛГ. Щях да забия копието си до дръжката в гърдите му. Може би в окото. Да стоя там и да гледам как започва да гние. Надявах се да умре бавно.

- Сребрата са твърде непредвидими. Нещо може да се обърка дори за краткото време, докато преминаваш от едно към друго.

- Чудеше се дали имам куража. Вече знаеш. Освен това, той се нуждае от мен, не помниш ли? Няма да поема рискове.

- Всеки път, щом използваш Сребрата, поемаш рискове. Особено ако носиш ОС. Силата предизвиква промяна в места с непредвидима сила.

- Знам. Каза ми го вече пет пъти. Ще държа копието си скрито и камъните в торбичката.

- С дупките в стените на затвора и проклятието на Крус... не е сигурно какво може да се обърка. Не, госпожице Лейн, това просто няма да стане.

- Отивам, Баронс, със или без помощта ти.

- Мога да те спра - каза той толкова тихо, че веднага разбрах, че не само го обмисля сериозно, но е и на косъм от това да ме завърже някъде.

Вдишах рязко.

- Помниш ли детето, умиращо в ръцете ти?

Ноздрите му трепнаха. Нещото затрака в гърдите му.

- Не ме карай да го изживявам, Баронс! Не избирай моята скръб вместо мен! Нямаш право.

- Те не са биологическите ти родители.

- Мислиш ли, че сърцето следва само кръвта?

Няколко минути по-късно се подготвях да изляза през вратата, да завия надясно и да се отправя към това, което някога беше най-голямата Мрачна зона на града.

Знаех, че докато мина четиринайсетте преки до ЛаРу 1247, от мен щеше да тече пот, но нямаше да поема никакви рискове. В случай че Среброто беше ледено, бях си сложила достатъчно пластове дрехи. В случай че беше тъмно, носех моя МакОреол. В случай че трябваше да остана известно време, преди Баронс да ни измъкне, и в случай че родителите ми се нуждаеха от храна, раницата на гърба ми беше натъпкана с протеинови закуски, вода, Ънсийли плът и ред други неща, които Баронс и аз се редувахме да тъпчем. В случай че ЛГ настояваше да ги види, носех трите камъка в черна торбичка, покрита с нежно проблясващи защити. Пушката ми беше преметната на едното рамо, а копието под него. Нямах намерение да прибягвам до никое от нещата, които носех, но също така нямах намерение някога да отида където и да било без напълно оборудвана раница, докато и последното Фае не бъде изтрито от нашия свят. За десети път през последните два дни ми се искаше да имах името на В'лане на езика си и отново се чудех къде беше и какво му се беше случило.