Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
Вдишах рязко и щях да скоча, но ръката на Баронс се стегна като стоманена белезница около китката ми.
- Какво искаш, Фиона?
Чудех се дали помни, че Баронс е най-опасен, когато гласът му е толкова тих.
За един кратък миг, докато тя гледаше към Баронс, видях невъзмутим, уязвим копнеж в очите u. Видях болка, гордост, желание,
които никога нямаше да спрат да я гризат. Видях любов.
Тя обичаше Джерико Баронс.
Дори след като я беше изхвърлил, защото се беше опитала да ме убие. Дори след като беше тръгнала с Дерек О'Баниън, а сега с ЛГ.
Дори с Ънсийли плът, която течеше във вените и, любовница на най-мрачните обитатели на новия Дъблин, тя все още обичаше мъжа, който стоеше до мен, и винаги щеше да го обича. Да обичаш нещо като Баронс, означаваше болка и не и завиждах.
Тя поглъщаше лицето му с нежна загриженост, оглеждаше тялото му с неприкрита жар.
После погледът и се спря на ръката му върху моята, мигновено се изпразни от любов и пламна с ярост.
- Не си се уморил от нея. Разочароваш ме, Джерико. Бих простила едно преходно увлечение, както прощавах толкова много неща. Но ти поставяш на изпитание любовта ми.
- Никога не съм искал любовта ти. Предупреждавах те многократно.
Лицето и се промени, скова се и тя изсъска:
- Но взе всичко останало! Мислиш си, че става така? Може аз да съм насочила пистолета към главата си, но ти си този, който зареди патроните в него! Мислиш ли, че една жена може да даде на един мъж всичко, но да задържи сърцето си? Не сме устроени така.
- Не съм искал нищо.
- И не даде нищо - изплю тя. - Знаеш ли какво е усещането да осъзнаеш, че единственият, на когото си поверил сърцето си, няма такова?
- Защо си тук, Фиона? За да ми покажеш, че имаш нов любовник? Да молиш да се върнеш в леглото ми? То не е празно и никога няма да бъде. Да се извиниш, че се опита да унищожиш единствения шанс, който имах, като я убиеш?
- Единственият шанс, който си имал за какво? - хванах се веднага. Това, че и се беше ядосал, задето се опита да ме убие, изобщо не е било заради мен, а заради факта, че някак аз бях неговият последен шанс за нещо?
Фиона погледна рязко към мен, после към Баронс и започна да се смее.
- О, какъв възхитителен абсурд! Тя все още не знае. О, Джерико! Никога не се променяш, нали? Сигурно си толкова уплашен... -внезапно устата u се раздели, лицето и замръзна и тя се свлече на земята, изглеждайки стресната и объркана. Ръцете U изпърхаха нагоре, но не достигнаха целта си. Тя се сгърчи вяло на паважа.
Зяпнах. Дълбоко в гърдите U имаше нож, който минаваше право през сърцето. Кръв бликна около него. Дори не бях видяла Баронс да го хвърля.
- Допускам, че е дошла със съобщение - каза той студено на един от пазачите.
- Лорд Господар очаква тази - пазачът кимна към мен. - Каза, че е последният U шанс.
- Махнете това - Баронс хвърли поглед към Фиона - от уличката ми!
Тя още беше в безсъзнание, но нямаше да остане дълго така.
Плътта и беше нашарена с достатъчно Ънсийли, за да не може дори нож, забоден в сърцето, да я убие. Мрачните Фае в кръвта и щяха да изцерят раните. Щеше да е нужно моето копие, за да бъде убито това, което беше тя сега. Или каквото там оръжие беше използвал Баронс за Фае принцесата. Но ножът му със сигурност беше успял да и затвори устата.
Какво се канеше да каже тя? Какво не знаех, което Баронс се страхуваше, че може да разбера? Какъв „възхитителен абсурд“?
Погледнах към „моята вълна", тази, която бях избрала да ме пренесе през опасното море. Чувствах се като дете, което къса листенцата на маргаритка: Вярвам му. Не му вярвам. Вярвам му. Не му вярвам.
- И можете да кажете на Даррок - рече Баронс, - че госпожица Лейн е моя. Ако я иска, може да дойде и да си я вземе.
Двайсет и осем
На следващата сутрин отидох право при газовите камини и ги запалих на най-силната им степен.
Отново бях сънувала красивата студена жена. Тя беше сама, имаше нещо много сбъркано с нея, но по-дълбоко от физическата u болка беше страданието на душата u. Бях плакала в съня си и по бузите ми сълзите се бяха превърнали в кристали. Тя беше изгубила нещо толкова ценно, че вече нямаше желание да живее.
Както обикновено, събудих се смразена до кости. Дори парещият душ не беше смекчил студа. Мразя да ми е студено. Сега когато осъзнавах, че цял живот съм сънувала този сън, си спомних и как скачам от леглото като момиченце със замръзнали крака и треперещи зъби, как, тичайки, търся топлата утеха на бащините ръце. Спомних си как татко ме увиваше с одеяла и ми четеше. Той използваше „пиратския“ си глас, въпреки че нямам представа защо, и казваше: „Ахой, друже! „Неща странни се вършат под полунощното слънце от мъже, които се трепят за злато..."П51