Търсенето на скритата истина
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542712930
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Търсенето на скритата истина». Краткое содержание книги:
И ако Сам МакГий е станал достатъчно горещ, че да запращи на погребалната си клада, то аз треперех, докато се топлех в ръцете на татко, развълнувана от лудостта да се трепеш за злато в Арктика, да влачиш тялото на приятел на шейна, за да изгори на брега на езерото Лабержцб] и да спази обещание, дадено на мъртвия.
Докато топлех ръцете си на огъня, чувах Баронс през преходната врата да говори в кабинета си ядосано с някого по телефона.
Бяхме разменили общо осем думи снощи, след като беше наръгал Фиона.
Бях го погледнала, докато отключваше задната врата, обмисляйки всякакви въпроси.
Той беше избутал вратата, беше изчакал да вляза под ръката му, гледайки надолу към мен с подигравателен поглед.
- Какво? Никакви въпроси, госпожице Лейн?
Бях възприела неговата тактика и казах ледено:
- Лека нощ, Баронс!
Тих смях ме беше последвал по стълбите нагоре. Нямаше смисъл от въпроси. Нямах намерение да хвърлям усилия на вятъра.
Стоплих чаша вода в микровълновата зад тезгяха и добавих три препълнени чаени лъжички разтворимо кафе. Отворих чекмеджето.
- Проклятие! - нямах захар, а в хладилника нямаше и сметана. Простичките удоволствия бяха започнали да значат много за мен.
Въздъхнах, облегнах се на тезгяха и започнах да сърбам горчивото кафе.
- Кажи на наглото копеле, че аз съм казал така, затова! - чух Баронс. - Трябвате ми всички. Не ми пука какво мисли Лор по въпроса.
Изглежда събираше войската. Чудех се дали щях да срещна другите като Баронс, освен Риодан. Баронс беше решил да се разправи с Даррок, да приключи с това и да го отстрани от пътя си. Бях напълно готова да действам съгласно този план, стига аз да бях тази, която ще забие копието си в корема на копелето, което или беше убило сестра ми, или беше уредило убийството и, а също и да бъда изнасилена. Имах нужда да бъде премахната поне една от опасностите в живота ми. Опасността, в която живеех, ме държеше достатъчно нащрек.
Надявах се да стане днес. Надявах се ЛГ да нападне книжарницата и да изпълни улиците с неговите Ънсийли. Надявах се Баронс да събере своите... каквото са. Щях да повикам Джейни с неговите мъже и шийте зрящите. Щяхме да проведем битка, която да сложи край на всички други битки, и щяхме да си тръгнем като победители, нямах никакво съмнение в това. Не само сънят ме беше вледенил. Моето решение беше твърдо. Бях неспокойна като животно в клетка. Беше ми писнало да се тревожа за неща, които би могло да станат. Исках вече да станат.
- Не, не е по-важно от това. Нищо не е и го знаеш - изръмжа Баронс. - Кой според него командва, мамка му? - пауза. - Тогава може да се разкара от моя град.
Моят град. Обмислих фразата, чудейки се защо Баронс се чувстваше така. Никога не каза „нашия свят“. Винаги казваше „твоя свят“. Но нарече Дъблин неговия град. Само защото е бил в него толкова дълго ли? Или и Баронс, също като мен, беше подмамен от неговото претруфено изящество, беше се поддал на неговия чар и колоритна двойственост?
Огледах „моята“ книжарница. Така я наричах. Дали наричаме нещата, които са ни на сърцето, наши, независимо дали са? И ако
Дъблин беше неговият град, това означаваше ли, че има сърце, противно на вярванията на Фиона?
- Не-е - присмях се и отпих от кафето.
Нямам представа колко дълго беше пляскала по вратата, преди да я забележа.
По-късно щях да се чудя дали някой не беше минал и не я беше залепил там, докато аз си отпивах от кафето в неведение и подслушвах Баронс. Може би е надзърнал през цветното стъкло и е погледнал към мен. Усмихнал се е самодоволно или е заглушил злодейския си смях. Щях да се чудя дали Фиона не я беше пъхнала там. Щях да я мразя, знаейки, че е стояла там, гледала ме е и се е наслаждавала на болката ми.
- Даррок ще дойде - казваше Баронс, докато аз примигвах към вратата. - Казах на Фиона, че имам три от камъните и знам къде е четвъртият.
Така ли? Кога? Беше ли отишъл да я види снощи, докато съм спала? Мисълта за това ме накара да се почувствам... предадена.
Обиколих тезгяха и тръгнах бавно към предната част на магазина, където нещото пляскаше на нежния вятър по стъклата на вратата с форма на диаманти. Движението беше привлякло вниманието ми. Кой знае иначе колко време можеше да ми отнеме да го намеря.
Баронс каза:
- Възможно е тя да направи всичко това ненужно. Но е твърде рано да се каже.