Господарят на войната

— Колко са? — попита ме Гуинивиър.

— Твърде много, лейди — мрачно отговорих аз.

— Половината от цялата им войска — обади се Борс. Според обяснението му сакските крале били убедени, че Артур и неговите най-добри воини са хванати в капан на този връх.

— Значи той ги е изиграл, а? — попита Гуинивиър не без нотка на гордост в гласа си.

— Или пък ние сме ги изиграли — навъсено предположих аз, сочейки към знамето на Артур, което се полюляваше под неравномерното дихание на слабия вятър.

— Значи сега ние трябва да се справим с тях — отсече Гуинивиър. Само че как, изобщо не ми го побираше умът. Толкова безпомощен съм се чувствал само на Инис Мон, когато бях обсаден от хората на Диурнач, но в онази мрачна нощ мой съюзник бе Мерлин и благодарение на неговите магии ние се бяхме измъкнали от капана. Сега нямаше кой да ми помогне с магии и не виждах никаква надежда.

Цялата сутрин наблюдавах как саксите се подреждат край поникналите жита, гледах магьосниците им как танцуват край редиците и как военачалниците произнасят високопарни речи пред копиеносците си. Мъжете на предната бойна линия на саксите бяха доста стабилни, защото това бяха обучените воини, положили клетва за вярност пред господарите си, но останалата част от ордата трябва да съставляваха нещо като нашето опълчение, което саксите наричаха фирд. Тия мъже непрекъснато се щураха насам-натам. Някои отиваха до реката, други се връщаха в лагерите, и като гледахме отгоре като че ли гледахме как овчари се опитват да съберат огромно стадо — щом успееха да съберат една част от войската и да я подредят, друга част се разпадаше и всичко започваше отначало, и през цялото време сакските тъпани не преставаха да тътнат. Използваха огромни кухи дънери, по които удряха с дървени тояги и този ритъм на смъртта отекваше в гористия склон от другата страна на долината. Саксите се наливаха с пиво, за да добият кураж да тръгнат срещу нашите копия. Някои от моите хора също пиеха медовина. Никога не съм поощрявал това, но да заставиш воин да не пие е като да заставиш куче да не лае, а мнозина от хората ми се нуждаеха от пламъка, който медовината щеше да запали в сърцата им, защото брояха не по-зле от мен. Хиляда души щяха да тръгнат в атака срещу по-малко от триста.

Борс ме помоли той и хората му да се бият в центъра на нашия фронт и аз се съгласих. Надявах се да умре бързо, посечен от брадва или копие, защото ако го хванеха жив щеше да умира дълго и ужасяващо. Той и хората му бяха остъргали щитовете си до дървото, за да заличат знака на Ланселот, и сега се наливаха с медовина (не можех да ги виня за това).

Исса беше трезв.

— Техният фронт ще е по-дълбок от нашия, господарю — разтревожено каза той.

— Прав си — съгласих се аз, искаше ми се да кажа нещо по-полезно, но в интерес на истината бях вцепенен от приготовленията на врага и нищо не можех да измисля като тактика. Не се съмнявах, че моите хора ще могат да се сражават срещу най-добрите сакски копиеносци, но воините, с които разполагах, можеха да изградят стена от щитове широка само сто крачки, а атаката на саксите, когато започнеше, щеше да бъде три пъти по-широка. Ние щяхме да се бием в центъра, щяхме да убиваме, а врагът щеше да ни заобикаля отстрани, да завладее върха и да почне да ни коли в гръб.