В обятията на Шамбала
- Автор: Мулдашев Эрнст Рифгатович
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «В обятията на Шамбала». Краткое содержание книги:
— Сергей, май не ти е ясно! Ароматите от цигарата не се предават само чрез миризмата. Миризмата е нещо второстепенно!
— А кое е първостепенно? Да не би никотинът!?
Скоро заяждащите се приятели изчерпаха темата и се умълчаха. Настана тишина. Високо пред нас блестеше пирамидата на свещения Кайлас, която тибетците наричаха Кулата на Шамбала.
Усещах, че се изпълвам с огромна радост при вида на тази най-свещена (не се страхувам от тази дума!) пирамида — точно тя ме беше довела тук. На няколко пъти обаче подсъзнанието ми подсказваше, че гигантската пирамида не е построена за нас — земните телесни хора, а за… О, колко много неща не знаех тогава! Дори не си и представях, че в речника ми ще се появи понятието нов човек.
Лежах и мислех, че сигурно е построена от Шамбала — многоликото общество на Най-добрите от най-добрите, което живее според Божите закони и се грижи за останалите форми на земния живот. Включително и за нашата, като по този начин се явява основа на живота на Земята. Точно на тях им е била нужна!
Вгледах се във върха на Кайлас и си спомних как старшият човек от пещерата на Харати твърдеше, че там се намира третият вход към подземията на Кайлас. И че никой няма право да се изкачва горе, защото на върха могат да пребивават само боговете. Спомних си думите и на лама Кетсун Зангпо, че на върха на Кайлас има площадка. Тогава още не предполагах, че скоро ще успеем по пътя на логиката да изчислим размерите и да определим формата й и че тези сметки ще ни накарат да предприемем нови експедиции из целия свят по следите на „кораба на древните“.
В паметта ми изникнаха и двамата тибетци, които стояха на хълма и гледаха на запад, по посока към Кайлас, като се опитваха да уловят излъчваната от свещената планина светлина. Припомних си и лицата на немските поклонници, които бяха видели тайнственото сияние. И загадъчните очи в небето, които бе зърнал Сергей Селиверстов. „Легендарният камък Шантамани! — прошепнах. — Той се намира в пирамидата на Малкия Кайлас! Но никой от хората не може да стигне до него, да го завладее и да стане господар на света!“
Внимателно се вглеждах в очертанията на Малкия Кайлас. Стори ми се, че камъкът Шантамани ни наблюдава. Спомних си и за монаха от манастира Чу-Гомпа и неговия разказ за добрия Бог Тиуку Точе, който се е завърнал и сега живее в свещения Кайлас. Завръщането му е било съпроводено от силното сияние на Шантамани.
Все гледах към Кулата на Шамбала. Бях като омагьосан. Вече разбирах, че светът е доста по-сложен, отколкото си представяме. Учудваше ме обаче фактът, че повечето хора смятат нашия свят за прост и разбираем. Те не се замислят за паралелните измерения, за Шамбала, за подземния свят. Отнасят се към действителността като домашната котка, която смята, че хоризонтът се изчерпва с жилището, в което живее. Там тя се усеща като пълновластен стопанин, чиито слуги са едни високи двуноги същества, наричани хора. Те са призвани да я хранят и да й се подчиняват, стига да измяучи по-силно.
По същия начин хората смятат, че могат всичко да си обяснят. При това главозамайване стигат и до абсурдното археологическо обяснение за строителството на пирамидите, приписвайки го на робовладелческо общество, чиито полудиви хора не са познавали колелото. Някои дори провеждат експерименти, по време на които се опитват по най-различни начини да градят пирамиди или представят някое полусчупено гърненце за световно откритие, само и само да си обяснят всичко „по човешки“, „научно“, в пределите на съществуващото ниво на познание.
Те никога не си признават, че на света съществуват и необясними неща. Необяснимото трябва да се възприеме обаче като съществуваща реалност, най-естествена обективна реалност, а не като фантазия. Човек до такава степен е самовлюбен и подвластен на греха да се смята за Бог, че не може да възприеме как така ще съществува нещо непонятно. То обаче съществува, дори само защото човек не е Бог, а продукт на Божия замисъл. Той обаче държи да смята себе си, ако не за Бог, то поне за всезнаещ!
Хората до такава степен се захласват по дарената им от Бога машина, наричана тяло, че приличат на смахнати автолюбители, които посвещават целия си живот на обожаваната кола, а въртенето на волана възприемат като висше човешко достойнство.