Изповядвам
- Автор: Кабре Жауме
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Изповядвам». Краткое содержание книги:
– Нищо не ви е нужно.
– Разбира се, че ни е нужно. Удостоверението за презаписване.
– Какво е това? – Изглеждаше истински заинтригувана.
– Нищо. Една подробност. Но трябва да я подпише заинтересованото лице. – Погледна документите в ръцете си и каза небрежно: – Заинтересованата.
– Оставете ми документите и...
– Не, не. Не съм упълномощен. Може би ако ми дадете името на учебното заведение в Париж, където е прехвърлила документите си...
– Не.
– В „Изящни изкуства“ го нямат. – Поправи се. – Нямаме го.
– Кой сте вие?
– Моля?
– Дъщеря ми не е прехвърляла никакви документи. Кой сте вие?
– Затвори ми вратата под носа, представяш ли си? Тряс!
– Усетила те е.
– Да.
– Провал.
– Да.
– Благодаря, Бернат.
– Чувствам се като... Сигурен съм, че можех да го направя много по-добре.
– Не, не. Направил си всичко възможно.
– Ама много ме е яд.
След няколко минути тежко мълчание Адриа каза съжалявам, но ми се струва, че ще поплача.
* * *
Изпитът на Бернат приключи с нашата Шакона от втората сюита. Бях го чувал да я свири толкова пъти... Винаги имаше какво да отбележа, сякаш аз бях виртуозът, а той – чиракът. Започна да я учи, когато я чухме в Двореца на музиката, изпълнена от Хайфец. Добре. Съвършено. Но отново без душа, може би поради нервите около изпита. Без душа, сякаш последната репетиция вкъщи само преди двайсет и четири часа беше някакъв мираж. Пред публика Бернат губеше творческия си дух, липсваше му мъничко божественост, която той искаше да замести с воля и учене, а резултатът беше добър, но прекалено предвидим. Е, това е, моят най-добър приятел беше отчайващо предвидим, даже когато нападаше.
Свърши изпита мокър от пот, сигурно си мислеше, че го е взел. Тия от изпитната комисия, които през двата часа, докато свиреше, гледаха с кисели физиономии, обсъдиха изпълнението му за няколко секунди и единодушно решиха да му пишат отличен и всеки от тримата да го поздрави лично. А Трульолс, която беше сред публиката, изчака майката на Бернат да го прегърне и всичко останало, което правят майките, различни от моята, и го целуна по бузата развълнувана, както се вълнуват някои учителки, и чух, че му казва със своята пророческа дарба, Бернат, ти си най-добрият от всички, които са минали през ръцете ми. Чака те блестящо бъдеще.
– Изключително – каза му Адриа.
Бернат престана да разхлабва лъка и погледна приятеля си. Мълчаливо прибра лъка в калъфа и го затвори. Адриа продължи: страхотно, малкия, поздравявам те.
– Вчера ти казах, че съм твой приятел. И ти си мой приятел.
– Да. Неотдавна каза близък приятел.
– Точно така. Близкият приятел не се лъже.
– Моля?
– Изсвирих го задоволително, и точка. Липсва ми élan226.
– Днес свири добре.
– Ти щеше да го изсвириш по-добре от мен.
– Какво говориш! От две години не съм пипнал цигулка!
– Ако това копеле, моят най-близък приятел, е неспособен да ми каже истината и предпочита да говори като всички останали...
– Какви ги говориш?
– Не ме лъжи никога повече, Адриа. – Избърса потта от челото си. – Коментарите ти много ме дразнят и ме възмущават.
– Добре, аз...
– Но знам, че си единственият, който казва истината. – Намигна му. – Auf Wiedersehen227.
226 Порив (фр.). – Б. пр.
227 Довиждане (нем.). – Б. пр.
* * *
Когато билетът за влака беше в ръката ми, разбрах, че да отида да уча в Тюбинген, означаваше много повече от това да мисля за бъдещето. Означаваше да приключа с детството, да замина далеч от моята Аркадия. Да, да, аз бях самотно и нещастно дете; родителите ми, безчувствени към всичко извън моята интелигентност, бяха неспособни да се запитат искам ли да отида на Тибидабо да видя автоматите, които, щом им пуснеш монета, започват да се движат като хора. Но да бъдеш дете, означава да си способен да помиришеш цветето, което блести сред отровната кал. Означава да можеш да бъдеш щастлив с оня камион с пет оси, направен от картонена кутия за дамски шапки. Купувайки си билет за Щутгарт, знаех, че тук свършва възрастта на моята невинност.
IV. Palimpsestus228
Не съществува организация, способна да се защити от една песъчинка.229
Мишел Турние
228 Палимпсест (лат.) – ръкопис, чийто първоначален текст е бил заличен, за да се използва повторно папирусът или пергаментът. – Б. пр.
229 Цитатът е от романа „Горски цар“ на френския писател Мишел Турние. – Б. р.
24
Преди много време, когато Земята беше плоска и стигайки до края на света, безразсъдните пътешественици се блъскаха в студената мъгла или политаха в тъмната бездна, имаше един свят мъж, който реши да посвети живота си на нашия Господ Бог. Казваше се Николау Еймерик, по народност каталонец, и беше уважаван професор по свещена теология в манастира на Ордена на проповедниците230 в Жирона. Религиозното му усърдие го бе поставило начело на Инквизицията, която той ръководеше с желязна ръка срещу злото на ереста в земите на Каталония и в кралство Валенсия. Николау Еймерик е роден в Баден-Баден на 25 ноември 1900 година; беше произведен оберщурмбанфюрер от СС малко прибързано и след славния първи етап като оберлагерфюрер на Аушвиц, през 1944-та отново пое управлението му, за да разреши унгарския въпрос. В официален документ обяви за еретична книгата Philosophica amoris231 на непокорния Рамон Люл232, каталонец от кралство Майорка, и обвини в ерес всички, които във Валенсия, Алкой, Барселона, Сарагоса, Алканис233, Монпелие или където и да е другаде четат, разпространяват, учат, преписват и обсъждат чумното еретично учение на Рамон Люл, което не произхожда от Христа, а от дявола. И така удостоверявам с подписа си в град Жирона на 13 юли 1367 година.