Изповядвам

– Само че кралят...

– Главният инквизитор и викарий на Ордена, пристигнал от Рим, го разбра добре. Познаваше враждебното отношение на Пере към моята особа и прецени, че въпреки всичко трябва да продължа да поддържам присъдата срещу всички и всяка една от книгите на омразния и опасен Рамон Люл. Не възрази срещу никое от действията, които бяхме предприели в онези години, и в една вълнуваща света литургия по време на проповедта даде моята скромна особа като пример за това как трябва да постъпва всеки – от първия до последния оберлагерфюрер. Каквото и да казва кралят на Валенсия, Каталония, Арагон и Майорка. Тогава се почувствах щастлив, защото бях верен на най-святата клетва, която съм дал и която съм могъл да дам в живота си. Във всеки случай проблемът беше оная жена.

– Има нещо, което... – Епископът се поколеба, после вдигна предпазливо пръст. – Забележете, не казвам, че не заслужават да умрат. – Погледна цвета на виното в чашата си и му се стори червен като пламък. – Не може...

– Не може какво? – Еймерик, нетърпелив.

– Непременно ли трябва да умрат на клада?

– Практиката в цялата Христова Църква пот­върждава, че трябва да умрат на клада, да, Ваше Преосвещенство.

– Това е ужасна смърт.

– В момента изгарям от висока температура, но не се оплаквам, не спирам да работя за доброто на светата майка Църквата.

– Повтарям: това е ужасна смърт.

– Но заслужена! – избухна Негово Превъзходителство. По-ужасни са богохулството и постоянството в греха. Не е ли така, Ваше Преосвещенство? – в това време аз гледах безлюдния манастирски двор, потънал в мислите си. Осъзнах, че съм сам. Погледнах наоколо. Къде изчезна Корнелия?

Групата туристи чакаше търпеливо и дисциплинирано в един ъгъл в двора на „Бебенхаузен“, само Корнелия я нямаше... А, ето я, разхождаше се умислена, сама насред двора, винаги непредвидима. Наблюдавах я някак жадно и ми се стори, че усети, че я гледам. Спря се с гръб към мен и се обърна към групата, която чакаше да се съберем достатъчно хора, за да започне посещението. Махнах й с ръка, но тя или не ме видя, или се престори, че не ме вижда. Корнелия. Една сипка кацна на чешмата пред мен, пи глътка вода и изчурулика звучно. Адриа потръпна.

В навечерието на свети Яков, привечер, единствената утеха на Жозеп Шаром беше, че си спести погледа на брат Николау, защитника на Църквата, който лежеше в леглото си, изгарящ от упорита висока температура. Относителната вялост на брат Микел от Сускеда, протоколист и помощник на главния инквизитор, не му спести обаче нито болка, нито страдание, нито ужас. В тъмното и лениво зазоряване на свети Яков, без прохлада след дългите дни с безмилостно слънце, две жени и един мъж, с три мулета, натоварени с дисаги и кошове, пълни със спомени, а отгоре пет спящи деца, напуснаха еврейския квартал и тръгнаха по брега на река Тер, следвайки в своето бягство пътя на двете семейс­тва, които бяха заминали предния ден. Оставяха зад себе си шестнайсет поколения от родовете Шаром и Меир в скъпия на сърцето им благороден, но неблагодарен град Жирона. Все още бавно се издигаше димът на беззаконието там, където беше издъхнал злощастният Жозеп, убит от завистта на своя анонимен доносник. Долса Шаром, единственото дете, което се събуди навреме, за да може да види за последен път гордите стени на катедралата, очертани на фона на звездите, заплака безгласно, в такт с крачките на мулето, за смъртта на много неща в една-единствена нощ. Искрица надежда очак­ваше групата в Естартит241 – едно корабче, наето от горкия Жозеп Шаром и Масот Бонсеньор преди няколко дни, когато бяха видели, че злото наближава, когато го предчувстваха, без да знаят точно откъде, как и кога ще ги сполети.