Смъртоносно бяло

– На каква възраст е този Аамир? – поинтересува се Страйк.

– На около двайсет и пет – отвърна Робин.

– Ами тя?

– Приблизително на шейсет и пет.

– И му е предоставила къща. Не й е роднина, нали?

– Нямам сведения за роднинска връзка – отговори Робин. – Но Джаспър Чизъл знае нещо лично за него. Цитира стихотворение на латински на Аамир, когато се срещнаха в офиса ни.

– Това не си ми го казала.

– Прощавай – рече Робин, като си припомни, че се бе случило малко преди отказа й да следи Джими на протестния поход. – Забравих. Да, Чизъл цитира нещо на латински, после спомена „човек с твоите навици“.

– Кое беше стихотворението?

– Не знам, никога не съм учила латински.

Тя погледна часовника си.

– Отивам да се преоблека. Трябва да съм в министерството след четиресет минути.

– И аз ще тръгвам, Страйк – обади се Баркли.

– Два дни, Баркли – напомни му Страйк, – после пак се връщаш към Найт.

– Нямаш грижа – отвърна Баркли, – дотогава ще гледам с четири очи да си почина от бебето.

– Той ми харесва – обяви Робин, когато стъпките на Баркли заглъхнаха по металните стълби.

– Да – изръмжа Страйк, докато се протягаше за протезата си. – Свестен е.

Срещата им с Лорелай бе рано по негова молба. Време бе да подхване мъчителния процес да се приведе в представителен вид. Робин се оттегли в тясната тоалетна на стълбищната площадка, за да се преоблече, а Страйк, вече поставил протезата си, отиде във вътрешния кабинет.

Беше приключил с обуването на панталоните, когато мобилният му телефон иззвъня. Със слаба надежда да е Лорелай с извинение, че не може да дойде на вечерята, той взе телефона с пукнат дисплей и изпита необяснимо лошо предчувствие, когато видя, че го търси Хъчинс.

– Страйк?

– Какво се е случило?

– Страйк... провалих се.

Гласът на Хъчинс звучеше немощно.

– Но какво стана?

– Найт беше с приятели. Последвах ги в пъб. Кроят нещо. Той е направил плакат с лицето на Чизъл...

– И? – подкани го Страйк.

– Страйк, съжалявам, изгубих чувство за равновесие... Изпуснах ги.

– Ах ти, глупако! – напълно изтърва нервите си Страйк. – Защо не ми каза, че си болен?

– Ползвах много свободни дни напоследък... знаех, че си натоварен...

Страйк превключи Хъчинс на високоговорител, остави телефона си на бюрото и продължи припряно с обличането си.

– Приятелю, страшно съжалявам... трудно ми е да вървя...

– Знам какво е!

И побеснял прекъсна разговора.

– Корморан? – подвикна Робин зад вратата. – Наред ли е всичко?

– Изобщо не, мамка му!

Той отвори вратата на кабинета.

С част от мозъка си регистрира, че Робин беше облечена в зелената рокля, която той й купи преди две години за благодарност, че му помогна да заловят първия им убиец. Изглеждаше зашеметяваща.

– Найт е направил плакат с лицето на Чизъл. Крои нещо с група съмишленици. Знаех си, че ще се случи нещо такова, след като не получи отклик от Уин. Бас ловя, че се е запътил към вашия прием. По дяволите – изруга Страйк, забелязал, че е без обувки, и се върна назад. – А Хъчинс ги е изпуснал – викна през рамо. – Глупакът не ми каза, че е болен.