Смъртоносно бяло

– Да, някой подхвърли шега за нейния келнер индиец.

– Келнер? Аз чух, че бил студент.

– Не пречи да е и двете – отбеляза Баркли. – Тя си е направо...

Но като срещна погледа на Робин, Баркли се отказа от думата и вместо това отпи от чая си.

– А при теб нещо ново? – попита Страйк Робин.

– Да. Прибрах второто подслушвателно устройство.

– Шегуваш се – ахна Страйк и се поизправи на мястото си.

– Току-що завърших транскрибирането. Има часове записан материал. Повечето е непотребен, но...

Тя остави чая си, отвори ципа на сака и извади записващото устройство.

– Има една странна част. Чуйте това.

Баркли седна и преметна ръка върху облегалката на канапето. Робин изправи гръб на стола пред бюрото си и натисна бутона на устройството.

Напевният изговор на Герайнт изпълни офиса.

– ...важното е да ги държа доволни. Непременно ще представя Елспет на принц Хари – каза Герайнт. – Е, аз тръгвам, ще се видим утре.

– Довиждане – чу се гласът на Аамир.

Робин поклати глава към Страйк и Баркли и изрече само с устни: „Чакайте“.

Чуха затварянето на врата. След обичайната трийсетсекундна тишина се чу прещракване, когато устройството бе спряно и после рестартирано. Заговори плътен женски глас с уелски акцент.

– Там ли си, любими?

Страйк повдигна вежди. Баркли спря да дъвче.

– Да – изрече Аамир с равния си лондонски акцент.

– Ела и дай целувка – подкани го Дела.

Баркли се позадави с чая си. От устройството прозвуча мляскане с устни. Шумолене от стъпки. Преместен бе стол. Раздаваше се ритмично глухо тупкане.

– Това какво е? – промърмори Страйк.

– Кучето водач маха с опашка – поясни Робин.

– Нека ти подържа ръката – каза Дела. – Герайнт няма да се върне, не се бой, пратих го в Чизик. Така. Благодаря ти. А сега трябва да си поговоря с теб. Работата е там, мили, че съседите ти се оплакват. Твърдят, че чували странни звуци през стените.

– Какви например? – Той звучеше разтревожен.

– Помислили си, че може да е животно – отвърна Дела. – Скимтящо куче. Нали не си взел...?

– Разбира се, че не – отсече Аамир. – Сигурно е било от телевизора. Защо ми е да си вземам куче? По цял ден съм на работа.

– Помислих си, че е типично за теб да прибереш от улицата някое нещастно изгубено животинче. С твоето меко сърце...

– Няма такова нещо – повтори Аамир. Беше напрегнат. – Ако не ми вярваш, иди сама да провериш, имаш ключ.

– Любими, не бъди такъв – изгука Дела. – Не бих си и помислила да вляза без твое разрешение. Нямам навик да шпионирам.

– Ти си в пълното си право – отвърна той и на Страйк му се стори, че долавя горчивина. – Къщата е твоя.

– Разстрои се – въздъхна Дела. – Знаех си, че така ще стане. Но нямаше как да го премълча, защото другия път, като се обадят, може Герайнт да вдигне телефона. Чист късмет беше, че съседката случи мен...