Смъртоносно бяло

– През половината нощ будувах и се чудех дали не започва да превърта. Не можем да си позволим и татко да стане откачалка, нали така? Бездруго вече си имаме Кинвара, която халюцинира за нападатели над коне и гробокопачи...

– Гробокопачи? – повтори остро Робин.

– Гробокопачи ли казах? – реагира неспокойно Рафаел. – Е, знаеш какво имах предвид. Мъже с лопати в гората.

– И мислиш, че тя си ги е въобразила? – попита Робин.

– Нямам представа. Изи и останалите смятат, че да, но пък те винаги са я приемали за истеричка още откакто изгуби детето. Трябваше да мине през раждане, макар да знаеха, че е мъртво, беше ли ти известно това? И после вече не беше наред, но като си Чизъл, се предполага, че туряш пепел, нахлупваш си шапката и отиваш да откриваш местен празник или нещо от този род.

Той като че прочете мислите на Робин по лицето й, защото попита:

– Нима очакваше да я мразя само защото с останалите е така? Тя е досадница и ме смята за напълно излишен на този свят, но аз не прекарвам живота си, като вадя наум похарченото от нея за конете й от бъдещото наследство на племенниците ми. Тя не е златотърсачка, каквото и да си мислят Изи и Физи – каза, като постави ударение на прякора на другата си сестра. – Те и моята майка мислеха за златотърсачка. Това е единствената мотивация, която разбират. Мислят си, че не знам как са измислили прякори също за мен и за майка ми... – Мургавата му кожа поруменя. – Колкото и неправдоподобно да звучи, Кинвара истински обикна татко, личеше си. Би могла и по-изгодна партия да си намери, ако се стремеше към богатство. Той е дрипльо.

Робин, чиято дефиниция за „дрипльо“ не включваше собственик на голямо имение в Оксфордшър, девет коня, апартамент на едно от най-скъпите места в Лондон, нито пък масивното диамантено колие на шията на Кинвара по снимките, запази неутрално изражение.

– Била ли си скоро в Чизъл Хаус?

– Напоследък не – отвърна Робин.

– Напълно се разпада. Всичко е проядено от молци и окаяно.

– Единствения път, когато си спомням, че гостувах в Чизъл Хаус, възрастните говореха за момиченце, което изчезнало?

– Така ли? – попита изненадан Рафаел.

– Да, не си спомням името й. Аз самата бях още малка. Сузан? Суки? Нещо такова.

– Нищо не ми говори – отвърна Рафаел. Коленете му отново се отъркаха в нейните. – Я кажи, всички ли споделят с теб мрачни семейни тайни пет минути след като са те срещнали, или само за мен важи?

– Тим постоянно казва, че имам вид на съчувстваща – отговори Робин. – Може би трябва да забравя политиката и да се насоча към психотерапия.

– Да, може би трябва – потвърди той и я погледна право в очите. – Я кажи, защо си правиш труда да слагаш очила? Защо не използваш контактни лещи?

– О, аз... Така ми е по-удобно – каза Робин, като избута очилата обратно към основата на носа си и взе да си събира нещата. – Вече наистина трябва да тръгвам.