В черно като полунощ [bg]

„Но той не е моят левент — настоя тя пред себе си. — Той е просто приятел. При това момче.“

Престън пристъпи напред и свали шлема си пред Леля.

— Опасявам се, мадам, че би било в разрез с правилника в качеството си на военнослужещ да вдигна ръка срещу моя главнокомандващ — каза той. — Ако не стояха така обстоятелствата, с готовност бих го сторил.

Леля кимна одобрително на многословния отговор и намигна на Тифани така, че тя се изчерви до петите. Усмивката на Леля стана толкова широка, че можеше да побере цяла тиква.

— О, боже, о, боже, о, боже — възкликна тя, — като гледам, тук е малко умряло. Имате късмет, че дойдох!

Леля Ог имаше златно сърце, но ако сте от хората, които лесно се шокират, значи е по-добре да си запушвате ушите, когато казва, каквото ѝ иде на акъла. Все пак трябва да има и здрав разум, нали?

— Лельо, на погребение сме!

Но тонът ѝ никога нямаше да накара Леля Ог да се откаже.

— Той добър човек ли беше?

Тифани се поколеба само за миг.

— Стана добър.

Нищо не можеше да се изплъзне от вниманието на Леля Ог.

— А, да, баба ти го е научила на обноски, предполагам. Значи е умрял като добър човек, а? Добре. Ще го помнят ли с хубаво?

Тифани се опита да преглътне буцата в гърлото си и успя да отговори:

— О, да, всички.

— И ти си се погрижила да умре добре? Държала си болката настрана?

— Лельо, ако питаш мен, той имаше прекрасна смърт. Единствената по-прекрасна смърт щеше да е да не умира.

— Браво — похвали я Леля. — Знаеш ли дали е имал любима песен?

— О, да! „Чучулигите звънко пеят“ — промълви Тифани.

— А, това сигурно е тая, дето у дома ѝ викаме „С радост и наслада“. Ти само карай след мен, ясно, и скоро ще ги приведем в правилното настроение!

С тези думи Леля Ог хвана един минаващ сервитьор за рамото, грабна пълна халба от подноса му, скочи на една маса чевръсто като девойче и кресна за тишина с отривист като на старшина глас.

— Дами и господа! За да отбележим добрия живот и леката смърт на нашия покоен приятел и барон, ме помолиха да изпея любимата му песен. Моля, припявайте, ако имате дъх!

Тифани слушаше поразена. Леля Ог беше човекът-оркестър, или по-точно жената-оркестър, която завладяваше публиката. Тя се обръщаше към абсолютни непознати така, сякаш ги познава от години, а те някак отвръщаха, сякаш наистина беше така. Увлечени, тъй да се каже, от изключителните певчески умения на една старица с един-единствен зъб, смутените хора надигаха гласове с леко мънкане от втория стих, а до края на първия куплет вече хорово припяваха и тя ги държеше в ръцете си. Тифани се разплака и през сълзи видя как малко момче в новото му вълнено и намирисващо на пикня палтенце върви с баща си под различни звезди.

Чак тогава видя блясъка от сълзи по лицата на другите, сред които и пастор Крах, и дори дукесата. В залата кънтеше ехото от преживени загуби възпоменания, а самата зала дишаше в такт.