Краят на дъгата [bg]

Ако се съдеше по силата на възгласите, хачекианците бяха открили още усилватели или бяха успели да превземат някои от техните.

Машини и хора, реални и виртуални — всички се впуснаха с нова сила в мелето. Рицарите и библиотекарите изсипваха огън към скуучитата. Роботът на Тим продължаваше да гази и рита. Битката се разгоря още по-яростно, но този път призивите бяха насочени към самата библиотека. Самата сграда беше осветена от някакъв неясен източник отгоре. Светлината беше виртуална, но се виждаше във всички гледки.

Хюин бе почти погълнат от ставащото. Почти. Дори не беше мечтал за нещо подобно. Част от успеха се изразяваше в привличането на толкова публика. Друга част беше в разрешението от ДженДжен и университетската администрация, както и във възможните бъдещи печалби. И това нямаше да се случи, ако не беше съдържанието, с което се бяха впуснали в битка. Съдържание, което се състоеше както в креативен дизайн, така и в употребата на роботските легиони.

Но сега всички надежди бяха насочени към невъзможното. Ако библиотеката не „отговореше“ в следващите тридесет секунди, моментът щеше да отмине и много хора — сред които и самият той — щяха да се почувстват глупаво. Големите обещания носят големи награди, но пък първо трябва да ги изпълниш.

„Какво ли е намислил Великият Скуучамут?“ Хюин използваше всички гледни точки, до които имаше достъп. Най-доброто, което можеше да си представи, бе някаква изненада, която да отклони вниманието от неизпълнимото обещание.

Двете армии свиваха пръстена си около библиотеката, виковете им се сляха в общ ритъм. След малко зазвуча и музика. Скоро всички гласове бяха синхронизирани в този ритъм и ставаха все по-силни. Хюин забеляза, че са включени полицейски и пожарникарски усилватели. Някой беше прибягнал до истинско вандалство, за да засили зрелището.

Но всичко щеше да е напразно, ако нямаше някакъв видим резултат.

Всъщност пеенето продължи само няколко секунди. След това спря и никой не можеше да си представи какво още би могло да се случи. Но… внезапно се появи нов звук, от който земята потрепери. Тимъти Хюин беше изпитвал нещо подобно преди десет години. Земетресението в Роуз Кениън.

Хюин се паникьоса, заряза визуалните ефекти и се огледа. Наоколо проблясваха истински светлини, осветяваха хилядите демонстранти и големите машини. Огромният светлинен стълб бе изчезнал от небето. Библиотеката се виждаше като тъмен силует.

Вибрациите се засилиха. Стените и надвисналите етажи започнаха да треперят. Огромната сграда беше оцеляла при опустошителното земетресение — но сега всичките тонове истински бетон се клатеха.

„В такт с музиката!“

Чуваха се писъци. Много хора помнеха Роуз Кениън. Но и мнозина бяха привлечени от гледката и пеенето се възобнови и бе подето от зрителите по целия свят.