Парижка вендета [bg]

— Да имаш по-добра идея?

— Не, но тук командвам аз — отвърна тя. — Забрави за тази лудост!

— Котън е прав — прозвуча гласът на президента в слушалките им. — Не можем да свалим самолета, следователно някой трябва да поеме управлението му.

— Нали искаше помощта ми? — обърна се към Стефани той. — Тогава ме остави да ти я дам!

В погледа й се четеше безмълвен въпрос. Нима е нужно всичко това?

— Няма друг начин.

Тя кимна в знак на съгласие.

Малоун свали слушалките и облече пилотския гащеризон, който му подаде вторият пилот. Дръпна ципа чак до гърлото си, след което се зае с предпазните колани, които образуваха нещо като люлка. Вторият пилот провери здравината им с няколко резки подръпвания.

— Вятърът е силен и здравата ще те разлюлее на въжето — предупреди той. — Пилотът ще се снижи максимално, за да намали люлеенето.

След тези думи мъжът му помогна да затегне коланите на парашута.

— Радвам се, че все пак проявяваш някакъв здрав разум — извика Стефани сред грохота на двигателите.

— Не се безпокой, правил съм го и преди.

— Хич не те бива в лъжите! — остро отвърна тя.

Той нахлупи вълнената шапка и със задоволство установи, че тя покрива по-голямата част от лицето му. За миг изпита чувството, че прилича на банков обирджия, а след това си сложи авиаторските очила с жълти стъкла.

Вторият пилот вдигна ръка, за да покаже, че всичко е готово. Малоун кимна. Страничната врата се плъзна назад, леден въздух нахлу в кабината. Той си сложи подплатените ръкавици и чу как стоманеното въже щракна, когато се закачи за ремъците. Преброи до пет и направи крачка в бездната под себе си.