Лятото на ангелите [bg]

Днес не е успокоително, понеже днес е различно.

Вик отпуска ръка на коляното ми. Не стиска, просто ме докосва. Топъл, уверен и познат допир.

По коридора се разнася скърцане и тропане на патерици. И двамата поглеждаме към Едисън, който бавно се показва иззад ъгъла. В горната си половина изглежда почти готов за работа, с бяла официална риза и черен блейзер, в комплект с черна вратовръзка, покрита с малки рози, наподобяващи стъклопис. Вместо официален панталон обаче носи меко спортно долнище и се опитва отчаяно да се престори, че това минава за професионално облекло, а черните маратонки не ги е обувал, откакто го повишиха. Долнището е достатъчно свободно, за да не се набиват на очи дебелите превръзки на лявото му бедро. Трябва да знаеш, че са там, за да ги забележиш.

Изглежда ужасно. Жълтата найлонова болнична гривна още се люлее на китката му и надзърта под маншета; а дори под едноседмичната четина, която на практика вече се е превърнала в брада, личи, че е ужасно блед. Вдълбаните около очите му бръчки подсказват, че не пие толкова обезболяващи, колкото би трябвало.

Pendejo[50] го гръмнаха преди седмица, но ни праща по дяволите, опитаме ли се да му наливаме акъл в главата. Dios nos salve de idiotas y hombres[51].

— За малко да закъснееш — казва вместо поздрав Вик. Едисън стига до нас и умува известно време как да застане неподвижен на патерици.

— Имам чувството, че всеки един агент в сградата ме спря да поговорим.

— Радват се, че си се върнал?

— Поучават ме да я карам полека — поправя Едисън командира ни и се почесва по брадата. — Уотс казва, че не може да ми се има доверие да се грижа за себе си както трябва, затова всички държат да се уверят лично…

— Не мисля, че греши.

Разговорът е познат и повтаря милион други, така че облягам глава на стената и затварям очи, за да оставя гласовете им да ме унесат. Палците ми продължават да троп-троп-тропат припряно по телефона. От това безкрайно повторение вече ме болят китките. Но не мога да спра.

Връх на маратонка ме подритва по глезена.

— Хей — обажда се Едисън, — пазим ти гърба!

— Знам — отвръщам, но гласът ми е прекалено писклив, за да звучи достоверно.

— Не си сгрешила в нищо.

— Знам.

— Мерседес! — този номер мръсното копеле е научило от Вик, чака да го погледна. — Ние сме с теб!

Поемам си дълбоко дъх и го изпускам полека, после повтарям, този път броя. Накрая казвам:

— Знам. Просто…

— Това ще помогне ли? — пита нов глас и Едисън се олюлява със стреснат възглас, на косъм успява да се закрепи на патериците.

Стърлинг стои до него с лека усмивчица и картонена кошничка с четири чаши.

— Звънчета! — мърмори Едисън. — Ще ти окача звънчета!

— Само обещаваш! — тя връчва на Вик чаша, която силно ухае на черно кафе и лешникова сметана, моята е с наситен аромат на шоколад. Обяснява ми със свиване на раменете: — Предположих, че и бездруго си на нокти, но ако предпочиташ кафе, ще се сменим.