Лятото на ангелите [bg]

— Не, шоколадът става. Горещият шоколад е… — продължавам да почуквам по телефона с ръката, с която не държа чашата, имам чувството, че в гърдите ми бие малко заешко сърчице, което ще се пръсне от страх. — Чудесен е. Благодаря ти.

Едисън оглежда двете останали в кошничката напитки.

— Едното е моето, нали?

— Да, черно като душата ти. Ще си го получиш, когато влезем.

— Безкофеиново? — пита Вик.

Стърлинг пак свива рамене:

— Бих се притеснявала за кофеина, ако пиеше лекарства, но понеже не ги пие…

— Ама аз си пия лекарствата! Вик, не ме гледай така разочаровано! Пия си ги!

— Не всичките — обявява напевно Стърлинг и от възхитителното изражение на отвращение и потрес, което се изписва на лицето на Едисън, бих предположил, че тя е човекът, измъкнал го от болницата, и това е цената, която е определила и която той сега трябва да плати. Освен това смея да предположа и че не я е споменала предварително.

— Ще си взема обезболяващите, когато приключим със задачите, но предпочитам да не се лигавя и да не бръщолевя нечленоразделно пред „Вътрешни“, много благодаря! — Партньорът ни посяга към по-близката чаша, но Стърлинг я дръпва назад.

— И как смяташ да си пиеш кафето на патерици?

— Виждал съм те да успяваш.

— Да, но нямаш фигурата да го направиш като мен.

С почервенели връхчета на ушите, Едисън стрелва с бърз поглед коридора и в двете посоки.

— Нещо против? Опитвам се да се огранича до един семинар за сексуален тормоз годишно!

— Деца! — избоботва Вик. Едисън се цупи, но се укротява. Стърлинг не си дава труда да се цупи — дори в пика на лукавите си планове успява твърде добре да изиграе невинност, за да се занимава с нещо друго. За първи път е облечена с нещо цветно на работа — блузата й е в наситено тъмносиньо, от което очите й изпъкват. Пак е избрала властен цвят, не е особено мек или женствен, но се радвам, че най-сетне се чувства достатъчно удобно да се отклони от строгото бяло и черно.